автор: jantreya

Унася се Бургас. Завива покриви
с мъгливо одеяло, изтъкано
от морски въздихания. А в локвите
трепти светличе, с нокът издълбано.
По Богориди плочките са стихнали.
Замитат сенките на минувачите,
а часовете на деня за спихнали
като балони. Стиснал е клепачи
поредният прозорец. Червенее
зад плътните пердета като рана
греховна светлина и се люлее
под звуците на глъхнещо пиано.
Забравен гларус дращи тишината.
Напъпилите розови бадеми
на сън цъфтят и благ е ароматът им.
От него правят за тъга мехлеми.
Безшумно е. Беззвучно е. Спокойно.
Тиктака времето в сърцето само.
Предпролет е и малко е усойно.
Морето тръпне като голо рамо.
По моста над вълните бродят спомени -
в мъглата са вълнуващи видения.
Градът заспива като стар бездомник,
без памет, без мечти, без угризения.