автор: yotovava

Той душата ми върза с ластар от лозница,
три години нерязана и три не родила
И закле ме да чакам – в крилете на птица
да се върне напролет – непокорен и силен.

Да разцъфне през юни в косите на мака,
да узрява с ръжта и да е силна топола,
да е нощ пълнозвездна, изтекла в реката,
и надежда за слънце подир мрачния облак.

Тази чаша със вино е моя, изпий я.
Тя е пълна догоре с презрялото време.
То пулсира в кръвта ми с любовна магия.
Аз мавруда наръсих с татулово семе.

Ще покълне бодлива в душата ти бяла,
не тлъстига, а вечност за много посоки.
Не угасяй свещта, не мисли за раздяла.
И дочакай ме в твоите нощи сиротен.

Съскат слухове, ежби, край теб се увиват.
Ала ти изтръгни всеки корен злосторник.
Ще остана в света ти жарта на копривата.
И за мене душата си ти не залоствай.