автор: erka

...така изкачвахме върха на всяка Зима.
Един след друг. Водач ни беше Времето
с мъгливата несигурност в очите му
по-сигурна от всяка неизвестност...

Следите му, нетрайни от "почти" до "сляпо",
не бяха ледени - не ни подхлъзнаха...
Затъвахме до "кръста" и до "вярвам"
и само в голите участъци премръзвахме...

Тогава мислите ни посиняваха от слабост,
а вътре в нас студът от страх пропукваше
и се повличаше небето ни - последното,
като лавина - разпознало всички пътища...