Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 456
ХуЛитери: 2
Всичко: 458

Онлайн сега:
:: rady
:: LeoBedrosian

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДоктор Офенбах
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Овехтели мебели. Стари завеси. Прах.
Смяташ, че не мога да им кажа?! Вероятно си въобразяваш, че нещо може да ме спре? Мислиш, че заедно с гените си впръскал в кръвта ми онзи страх, който те тормози нощем... И затова д-р Офенбах ти предписа онези хапчета. Всяка вечер по едно под езика.
Никога няма да го забравя. Бе толкова достолепен. Очилата му никога не падаха на върха на носа, за разлика от твоите, никога не пусна бакенбарди, макар че биха отивали на червеникавите му бузи, никога не позволи обожанието на пациенти и колеги да го заслепи. Той бе пълна твоя противоположност. Кой би допуснал, че този човек ще се разколебае... Кой би предположил, че мигове преди края вместо да моли Всевишния да облекчи страданието, той ще реши да ми драсне това малко писъмце... Само няколко реда, скъпи татко, три изречения, в които ме моли да му простя.
Не, моля те, не дърпай завесите.
- Моята идея бе повече от революция!
Между нас никога не е имало такава яснота, както в този миг. Няма нужда да променяш нищо... И махни, ако обичаш, тази трагична гримаса. Изхвърлих хапчетата още снощи, макар да не съм убедена, че си ги пил. Сънят ти винаги е бил здрав. Никога и в нищо не си бил разколебан. Когато за първи път те заведох при него все още имах надежда. Всъщност, тогава надеждата припламна за първи път. Мислех си, че ето... Все пак има нещо, което те доближава до нас, до обикновените смъртни. Ти също си имал угризения, някой или нещо, дълбоко скрито от мен, те е тормозело, прояждало те е като червей... И повярвай ми, бях готова да сторя всичко, за да ти помогна. С помощта на д-р Офенбах, а ако се наложи и с цял консилиум. Та, ти бе моят кумир. Не, не е нужно да отклоняваш поглед. Не те възприемах като баща – това пък е моята тайна. Учуден си?
Наистина те моля да не дърпаш завесите!
- Революцията вече бе пропукала оковите на старото общество. А заедно с него щяха да си отидат и неговите идеи.
Нямаше как да те почувствам близък, защото ти никога не ми позволи. Твоята мисия бе да създадеш условия. Да бъдеш първопроходец, за какъвто те възприемаха всичките ти колеги. Всичките ти отрочета, които те наобикаляха като лакеи, гледаха те предано като кучета, угаждаха ти, бяха готови да минат и през огън заради теб. Ти бе техният фар. Без теб щяха да се удават във влажната мъгла, в пустотата на собствения си ум...
А ти бе решил всичко предварително. Първо за тях, далеч преди да се появя на света, а след това и за мен. Няма Бог, твърдеше. Атеизмът е единственото хапче, което да ни изтръгне от илюзиите. Студеният душ, безкомпромисния скалпел, последното круше. Човекът е сам, единствен ваятел на обстоятелствата, лък, струна и дърво. Вярата в сили, извън физическите, превърта лентата назад, превръща ни в цивилизационен ембрион. Човекът е станал разумно същество, твърдеше, когато прогонил боговете от запаления дънер и погледнал на огъня като на светлина и топлина. С факла през тъмните гори, от които зверовете се разбягват, с жар опарено месо, с удар, а не с молитва, изковано сечиво. И ти!
О, не, моля те, не дърпай завесите!
- Моята идея премахна вечните истини. Така наречените вечни истини. Зачеркна ги!
Виждам те прекрасно, а и ти мен. Вече дори не съм убедена, че и от очила имаш нужда. Може би и те са трик? Очите ти изглеждат по-големи, а ирисите им разрошени. Вероятно си бил красив... Няма как, всъщност. Теория като твоята е взривоопасна... Потопени в нея всички суеверия се разтварят, сънищата са обикновен телекс, натракана от рациото телеграма, която душата ти, ако въобще имаш такава, чете наум. Но ти се издигна над тези неща, нали?!
Гледах те, гледах те отстрани през всичките тези години и искрено ти се възхищавах. Зимите, които ме мъкнеше в планината, а зад нас в снега затъваха всичките ти последователи. Ти бе адепт на новата им религия. Бяха изтръгнали се от мрака души, загърбили всичко и всички, в името на новата вяра. На последната вяра, защото, както твърдеше самият ти, създаденото след теб може само да надгражда. Ти бе създал базата. От разчистения терен бе изкоренен всеки плевел, бяха прокопани лехи като писти, ларвите на съмнението бяха попарени, небето бе високо и красиво, земята твърда, безкомпромисно тиха. И после, когато стигахме върха, ти оглеждаше лицата им, а после плъзгаше поглед към подножието. В краката ни лежаха не само твоите ученици, а цялата колеблива история... Парабола на ужаса. Всяко колебание, казваше тогава, се заплаща с кръв. Искаше да ги възпреш, нали?! Искаше да се застраховаш от предатели?! Да сведеш риска от появата на Юда, като предварително разкъсаш тялото си и им го предадеш като трепкащ в ръката ти къс месо... Ти бе роден да бъдеш бог. И го постигна.
Помолих те учтиво да не дърпаш завесите!
- Моята идея е най-радикалната свобода!
Но не бе изчислил, че системата може да бъде пробита, нали?! Нямаше как да изчислиш и угризенията на д-р Офенбах в последните му мигове. Не, моля те, не поклащай глава така, сякаш... Всичко се срути. Рухна като поставена във фурна сметанова торта. Твоята теория се изпари заедно със системата, която я бе създала. Защото не ти бе нейният демиург... Оказа се, че си... Като всички нас. Като твоите ученици, впримчени в амбицията, като мен, впримчена в генетичната спирала. Атеизмът бе разкъсан като паяжина, в която се врязва совалка. И ние останахме в двата й края. Ти, вкопчен в безбожните си аксиоми, аз – от другата страна. Твоите ученици станаха твои обвинители.
Е, добре, сама ще дръпна завесите... Виждаш ме по-добре? Не се и съмнявам.
- Ние се борехме срещу догмите!
Разбира се, знам. И наложихте нови догми, нали?! Ти би искал да умреш далеч преди това да се случи. Така щеше да си спестиш неудобството. И срама. Но ето, че системата има друг план за теб. Трябвало е да те държи до самия край. За да видиш, че всяка система е програмирана за самоунищожение. Още, когато е била създавана, в първите мигове след нейното раждане, краят й е вече предизвестен. Ти бе създал своя палач. Бе го обучил, бе му предал скрижалите. Той изникна изсред твоите ученици, за да те унищожи. Никой друг не би имал тази смелост. Ти въоръжи своя убиец. Пъхна му револвера в ръката и сам дръпна спусъка. И в негов интерес бе да оцелееш.
Искаш да отворя прозорците? Разбира се. Нека влезе малко въздух. Цялата къща е потънала в прах. И мрак.
- Смятам, че е недостойно човек да крие своите възгледи!
Оставям ти писмото на д-р Офенбах. Ще се изненадаш какво пише в края. Той иска извинение не само от мен и теб, а и от Бог. Вярва, че ще му бъде въздадено без да се зачиташ ти. Дори той, дори д-р Офенбах, скъпи татко, никога не е вярвал в теб... Да те оставя? И какво ще направиш? Ще намериш други хапчета и ще изпиеш две шепи от тях? Да те успокоя. Няма да те потопят във формалин, за да те запазят. Никой не се интересува от грамажа на твоя мозък. Нито от чертите на лицето ти. Ще спазят повелята ти, оставена далеч преди моята поява на света, да те погребат без почести. И в прост черен ковчег без кръст. Това е единственото, което подхожда на атеизма. Без плоча. Нека остане само идеята. Да се мълви от уста на уста като всяка друга идея. Именно това не бе изчислил. Идеите, татко... Те са безсмъртни. Нетленни.
Ти поддържаше безбожната си теория, за да освободиш една безсмъртна идея. И нямаш право да претендираш дори за авторство...
Е, добре... Наистина е хладно. Ако имаш нужда от нещо... Знаеш как да ме намериш. Ще ти съдействам, както винаги. И последно. Аз също съм търсила съвет на д-р Офенбах. И знаеш ли какво ми каза той? Каза, че трябва да търся спасение другаде. Не спомена вярата. Поне не и с думи. Кимна ми. По същия начин, както го правиш ти в момента. Трябваше да се досетя сама. И аз се досетих... Е, разбира се, онова, което почувствах не може да се сравни с това, което после гледахме на живо по телевизията... Но все пак. Бях предупредена.
Трябва да тръгвам. Да дръпна завесите все пак? Така няма да чуеш шествието. Какво празнуваме? О, не бъди толкова досаден...
Три дни от Възшествието, татко! Написаното от Йоан! Апокалипсиса!


Публикувано от Administrator на 03.03.2015 @ 12:39:07 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

19.06.2021 год. / 00:49:47 часа

добави твой текст
"Доктор Офенбах" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Доктор Офенбах
от mariq-desislava на 08.03.2015 @ 13:35:23
(Профил | Изпрати бележка)
Майсторски и убедително написано, предполагам знаеш как въздействат последните три изречения.