автор: Milvushina

“За пари се продадохте, за работа се продадохте, за тия пусти мебели, за тия пусти апартаменти, за тия пусти леки коли, пусти да останат...“ Ванга

Тежко е времето. Жега е, но тя не забелязва вадата пот, която се стича между плешките по гърба ѝ. Хванала е съсухрената му стара ръка и му шепне тихо като майка на спящо дете. Гали го бавно, бавно с кокалестия си пръст, сякаш милувката ѝ ще го върне към живота.
Дъждът не пита кога да дойде. Тежките капки падат и се стичат по тънките зелени листенца на олеандъра на двора, а после кап-кап-кап върху лицето му, сбръчкано като смачкан стар вестник.
С тези две немощни ръце ни да го вдигне, ни дори да го премести. Така го бе намерила – паднал възнак до олеандъра, с глава страховито извита назад.
И да вика в глухия двор, забравен от синове и Бога, никой няма да я чуе.
- Защо, бе, Стоене, за пустите му пари, бе!
Дъждът не я чува, Стоян не отговаря. Тя полага глава му в скута си и се навежда над него да го брани от водата.
- Стоене! Що ме остави сама, беееееее!
Мъртвите му очи я гледат от един далечен, спокоен свят. А дъждът кап-кап-кап се стича по олеандъра…

***
- Бабо Сийке!!
- Кой се обажда?
- Жоро съм, бабо Сийке, на Стоян приятел. На твоя внук Стоян. Беля стана, бабо Сийке. Голяма беля стана!!
- Какво? Със Стоенчо ли?
- Вечерта се връщаме с колата, дадох му да кара, че бях пил. Поднесе колата и се блъснахме в едно дърво… В болницата е той сега, много е зле… Голяма беля стана, бабо Сийке!
- Ах, Стоенчо….. Стоенчо, как бе…
- Операция трябва спешно, бабо Сийке. Пари на докторите трябва днес да дадем да го оперират. Много е зле Стоян, бабо Сийке…
- Пари колко искат? Ох…
- Четири хиляди лева. И за екип още 500. С приятелите му събрахме за екипа, но още много трябват. Трябва да се намерят за операцията… Ако не платим, няма да го оперират. Ела веднага до болницата да дадеш пари.
- Боже ле, Божке…! На село живея, как да дойда, чедо? Аз от двора навънка не излизам…
- Трябва да дадем парите, бабо Сийке. Четири хиляди искат докторите да спасят Стоян.
- Много пари са това….! Сама вдовица съм, лятото почина дядо му. Крадоха ни къщата, нищо не остана! Нали си му приятел, бе момче, ела с колата при мене. Синът ми остави пари за зор заман, ако стане нещо.
- Колко?
- Колкото са, за Стоенчо ще ги дам. Ти само ела, всичко ще дам… ти само ела… Стоенчо… ох, Стоенчо…

***
Схемата беше от проста по-проста и работеше като добре смазана германска машина. Двамата действаха в комбина. Ходеха заедно по заведенията вечер и тя заговарваше млади мъже, сами или в компания без жени, най-вече студенти. Спираха се само на такива, които идваха в София от провинцията. Той сядаше на съседната маса и дебнеше. Тя предлагаше цигара, пиеше по едно-две с мишената и го разпитваше за дома и семейството му. Никой не отказваше на красива мацка с крака до сливиците и деколте тясно и дълбоко като кладенец. Като видеха, че вече е много пиян, лесно му свиваха мобилния телефон и се измъкваха незабелязано.
На вечер обираха по трима-четирима младежи. Рано на сутринта (“не по-късно от седем, да не са се разбудили съвсем”) се обаждаха на близките и им съобщаваха онова, което никой родител не би искал да чуе.
Не ги интересуваха апаратите, а безценната информация в тях. Глупаците и не подозираха колко възможности дава един чужд мобилен телефон в ръцете ти. Номера, история и време на обажданията, имена на приятели и роднини, всичко! Докато пияният студент се свестеше след махмурлука, неговото семейство вече се беше изръсило една солидна сума за спешна операция. Най-сладко ставаше с разведените родители, защото така винаги се обаждаха и на двамата.
Не бяха лакоми и внимаваха никога да не искат неразумно високи суми. Кражбата на мобилния телефон беше като с един куршум да отстрелят два заека. Споменаването на едно-две познати имена действаше като магия. Близките не можеха да се свържат с мишената, което за тях потвърждаваше, че наистина е пострадал. А и понякога и от хубавите апарати в сайтове за обяви падаха добри пари. Още два-три месеца така и щяха да купят онази изтупана виличка в Бояна.
Схемата наистина беше от проста, по-проста и затова винаги работеше.

***
През седмица разбиваха зимника и баба Сийка не смееше да държи почти нищо в него. Преди 15 години печеше по сто кила пипер на есен, правеше буркани за сина си и внуците. Бедно живееха, но гладни зимата никога не оставаха, благодарение на туршиите и лютеницата. Сега във влажния, прашлясал зимник се търкаляха единствено празни стъклени шишета и вехти кашони.
Тази есен цялото съдържание на зимника се свеждаше до два буркана без етикети в една стара шайга. Баба Сийка извади единия и го вдигна към мъждивата светлина, която идваше от счупеното прозорче. Съдържанието вече бе добило ръждивокафяв цвят.
Бабата прибра бурканчето в джоба на престилката си и се затътри нагоре по стълбите. Времето летеше. Трябваше да побърза.

***
Колата премина през следващата дупка, дълбока като лунен кратер. Боян изруга. Да им таковаше майката на мръсните села и гадните им пътища. Той с погнуса извърна поглед от порутената съборетина, покрай която мина. И това било Европа. Европа, ама само на картата. Нищо общо нямаше със стегнатите зелени дворове в Австрия и Италия. Ненавиждаше я тая кирпичена бедност, в която тънеха селските имоти. Тук-там по изключение се срещаше по някоя по-прилична къща, но повечето гниеха в същата гнусна мизерия отвътре и отвън. Селото, през което минаваха сега, изглеждаше глухо и изоставено, а нямаше и 60 км от София. Боян даде газ и си напомни, че са тук, за да вършат работа, а не на почивка.

***
Като нищо щяха да подминат схлупената къща, ако бабичката не им беше казала да гледат за цъфналите храсти в двора. Боян нетърпеливо похлопа на вратата. Отвори им една набръчкана, прегърбена стара жена с вехта рокля и протрит плетен елек.
- Влезте, влезте – подкани ги тя.
- Няма време, бабо Сийке. Бързаме да занесем парите в болницата – каза нетърпеливо Боян.
Бабичката остави вратата отворена и се скри в къщата. Боян и Мария се спогледаха. Нямаха избор, освен да я последват вътре. Намериха се в тясно коридорче, което водеше към кухня. Къщата вероятно не беше виждала и лек ремонт от поне тридесет години. Мебелировката се състоеше от разклатена маса с избеляла мушама, а до нея имаше продънено дунапренено легло вместо диван. И двата дървени стола се клатеха. На стената висеше избеляла фотография-натюрморт, демоде още по комунистическо време. Готварската печка изглеждаше единствената вещ донесена в къщата през последните две десетилетия. От нея се носеше примамливата миризма на току-що сготвена яхния.
Старицата сложи на масичката две пълни чинии с вилици.
- Нямаме никакво време – каза рязко Боян. – Къде са парите?
- Тука са, тука са – закърши ръце бабката. – Скрих ги... Къде ги турих... Вие седнете, седнете! Яжте! Ей сегичка пак ще потърся...
Баба Сийка отново ги остави сами. Боян зяпна. Изкуфялата дъртачка беше забравила къде е сложила парите от сина си. Представи си как я хваща за побелялата коса, запраща я на пода и я рита, когато стане на кървава пихтия. Той ядно се тръшна на стария стол, който жално изскърца в протест.
- Какво ще правим? – попита го Мария в ухото му.
- Ще чакаме, какво друго? – отговори ѝ той.
- Аз съм гладна, а ти?
Боян огледа съдържанието на чинията. Имаше по малко парче пиле и гъста смес от градински зеленчуци. От вечерта не беше ял нищо. Цяла нощ караха на кафета и бирени фъстъци. Устните му се извиха в насмешлива усмивка. Не само щяха оберат тъпата дъртофелница, а и да изядат обяда ѝ. Боян сви рамене и опита яхнията. Беше много гъста, вкусна и добре подправена. Мария последва примера му. Двамата си разделиха айряна на масата, направен с домашно подквасено мляко. Старата още я нямаше.
- Къде отиде тая? – каза той тихо, с пълна уста.
В този момент баба Сийка подаде глава в кухничката. Боян скочи на крака.
- Намери ли парите? Бързаме, няма време!
- Сега, сега идвам! – и се прибра обратно.
Минутите се точеха бавно. Мария се прозя и се пресегна към бурканчето със сладко, което беше оставено отворено на масата. Опита го, и бавно и предизвикателно облиза вилицата под втренчения поглед на Боян. Той ѝ намигна в отговор. Мария върна вилицата в буркана и му предложи една хапка. Двамата се ухилиха. Все едно се намираха на гости на баба. Само дето не бяха. Неадекватна, изкуфяла склероза...
- Бабишкерата ще я хвана и ще я завра в... – процеди Боян. – Чакай ме.
Той надникна в съседната стаичка, където беше изчезнала баба Сийка. В нея цареше още по-грозна нищета. Намери я да се рови из куп стари дрехи.
- Трябва да тръгваме – настоя той. – Веднага, няма време. Нищо ли не намери?
Жената извади от джоба си тънка пачка с евро, навита на руло и защипана с кламер. Очите на Боян заблестяха.
- Дай ги тук. Колкото са, толкова. После ще му мислим – каза Боян и припряно ги издърпа от ръцете ѝ.
- За моя Стоянчо... за Стоянчо – прошепна бабата.
- Отиваме. Чао, бабо Сийке.
Получил онова, за което е дошъл, Боян изхвърча навън от стаята и обратно в кухнята. Мария го чакаше нетърпеливо на вратата.
- Взе ли ги? – попита го тя с жест. Той ѝ кимна едва забележимо.
Баба Сийка се тътрузеше зад тях с бастуна си. Двамата не ѝ обърнаха никакво внимание. Изнизаха се набързо навън, тръшнаха входната вратата след себе си и се качиха в колата без да поглеждат назад. Когато баба Сийка се появи на двора, от стария Голф беше останала само прашна пушилка.

***
- Колко ти даде? – попита Мария след няколкоминутно мълчание.
- Нямах време да ги броя – сопна се Боян. Колата премина през поредната дупка и се приземи тежко на пътя. Зъбите им изтракаха от удара.
- Не карай толкова бързо, става ми лошо.
- Скоро ще си бъдем в София, при това по-богати.
- Дай да видя парите.
Без да изпуска пътя от очи, Боян се пресегна и извади топчето евро от джоба си. Хвърли ги на Мария, която махна кламера и разви рулото.
- Мамка му. Какво е това?
Боян намали и се обърна към Мария. Парите бяха пръснати в скута ѝ. Всъщност, така изглеждаше само на пръв поглед. Отблизо се виждаше, че са евтина имитация на евро, която може да заблуди само мъртво пиян в тъмен бар. Едва две от трийсетте банкоти бяха истински, най-верояно най-външните. Дъртата вещица ги беше преметнала! Боян изригна в поток от ругатни.
- Спри. Лошо ми е – каза Мария.
- Как няма да ти е лошо! – кресна извън себе си Боян и наби спирачки.
Истината беше, че и той не се чувстваше добре. Боян отби встрани от пътя и спря мотора.
- Ще повърна – изплака Мария.
Лицето ѝ беше добило цвят на тебешир. Тя отвори вратата и падна навън на тревата. Боян усети, че и на него му се повдига. Ръцете му трепереха.
- Обади се на Бърза помощ… – изпъшка Мария.
Боян се чувстваше немощен, сякаш дяволска магия беше изпила силите му. Сърцето му щеше да се пръсне. Той извади мобилния си и с мъка набра 112. Когато чу гласа на оператора, той едва успя да каже, че му трябва лекар.
- Господине? Къде се намирате?
Боян се огледа. Намираше се на пуст третокласен път на половин час от София. Той си помисли нещо за задните части на селската география, а пред очите му се спусна мрак.

***
Баба Сийка изчака колата да се отдалечи преди да завърли стария бастун на дядо Стоян. Не ѝ трябваше на нея; свършил си беше работата за пред измамиците. Прегърбена и стара беше, но не и изкуфяла. Макар че беше на 80 и старческият артрит се обаждаше, акълът ѝ все още сечеше като бръснач.
Тя внимателно изстърга остатъците от яхнията и ги изсипа в клозета. Жал ѝ беше да хвърля храната, но дори една хапка от нея щеше да ѝ докара сърцебиене и разстройство.
Баба Сийка внимателно изми съдовете – първо чиниите и вилиците, после и празната тенджера. Свършила с домакинската работа, тя излезе на двора и приседна на земята под цъфналите храсти, където беше издъхнал мъжът ѝ преди година. Извади от пазвата си черно-бяла снимка, вече пожълтяла по краищата. Дълго я гледа, целуна я и я притисна до гърдите си.
Дядо Стоян беше починал от сърдечен удар, което нямаше да се случи, ако не го бяха завлекли телефонните измамници. Подведен, че прави услуга на сина си, той беше дал всичките им спестявания за старини, а мошениците му бяха пъхнали в ръцете цветни хартийки.
Тях вече ги нямаше. Дал Кольо, взел Кольо, помисли си баба Сийка. Тя поклати тъжно глава. Онези двамата вероятно бяха на същата възраст като внука ѝ Стоян. Момчето беше по-голямо от момичето, но безспорно двамата играеха заедно. Дали онзи измамник беше видял в нея собствената си баба, когато им сложи да ядат?
Старата жена скъса едно розово цветче и го завъртя в ръце. Знаеха да крадат и да мамят, но не знаеха, че красивият градински храст с име олеандър е силно отровен. Листата, цветята, сокът, семената, всичко. А Баба Сийка се беше погрижила да не им остави никакъв шанс. В яхнията, айряна и сладкото на масата имаше отрова да тръшне половин полк. Двамата си бяха тръгнали преди час. Дали вече усещаха ефекта от вкусната бабина гозбичка?
Баба Сийка с въздишка си спомни за мъките на магарето, което преди десет години беше опитало от цъфналия храст, подарък от бившата ѝ снаха. Където и бяха сега двамата мошеници, никога повече нямаше да мамят доверчиви мъже с болни сърца.

***
Навън е жега. Тежко е времето, пак ще вали. Кап-кап-кап, първите едри предвестници на дъжда целуват олеандъра, наречен още зокум.
Баба Сийка шета из дома. Телефонът отново звъни. Тя го поглежда и продължава да мете пода. Нека да звъни. В това забравено от синове и Бог село няма кой да търси нея.