автор: meiia

Не ми звъни. По Йовковите жици
отдавна не минава път за мене.
И не пристигат белите му птици
като недописано стихотворение.

Не са ми пратили така отсрочка.
От врани зимата ми днес чернее.
И слънцето е заприличало на точка,
на реквием пък вятърът, ако запее.

Мъглата само ме разбира още.
Приличаме си някак си, по нещо.
И двете сме бездънносиви нощи,
и трудни сме в пътеките за срещане.

Не стигат звуците на светлината
по капките, обсебили ефира.
Студува, натежаващ над земята
и жаден за безкрая на всемира.

Не ми звъни. Светът ми се затваря
с мълчание, прилежно на раздяла.
Не ми звъни. Не ми се разговаря.
От думи... на живот съм оголяла.