Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: fripiashop
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 13942

Онлайн са:
Анонимни: 387
ХуЛитери: 2
Всичко: 389

Онлайн сега:
:: marathon
:: vlakant

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2021 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
6 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаВремето на чумата
раздел: Фантастика
автор: Illi

[начало на записа]

Винаги съм се интересувал от болестите и тяхното лечение и това е причината да стана лекар, а не моите баща и дядо, които също са лекари. Има една болест, която е разпалвала моето неразвито въображение от както се помня. Това е чумата. Още земната чума, Черната смърт, която е избила над една трета от европейското население. След това, чумата на двайсет и първи век - СПИН, който по време на епидемиите от средата на века постигна същото в световен мащаб. И изобщо всяка такава неконтролируема зараза, която кара хората да мислят, че е дошъл денят на Страшния съд.
През последните две години от общо петте, прекарани в Института, често се говореше за страшната болест, върлуваща в Източните земи. Хората там не изявяваха желание да ни сътрудничат и единствените изследователи там бяха под пълно прикритие. Така че, новините пристигаха рядко, но бяха неизменно страшни. Говореше се дори за някакъв експеримент с вируса на Черната смърт. Така и не разбрах така ли е, но бях решен да проверя. Моят интерес може би изглежда неприятен и нехуманен, да си задоволявам любопитството на гърба на измиращите. Аз го знаех и за това две години търпеливо чаках да пратят мен - експертът по подобен род болести - в Източните земи. Това обаче не се случи и един ден, преглеждайки бележките на мой колега, забелязах фразата "Дошъл е краят на света". Още същият ден помолих да бъда командирован на изток, за да разбера какво става. Всъщност, не да разбера какво става с краят на света, а с моя колега, който изчезнал безследно след като изпратил доклада си. Това най-после ми даде възможността да се запозная с местната чума. Хората вярват, че е дошъл краят на света. Въпреки всичко, което знам, съм склонен да се съглася.
Когато пристигнах тук, нищо не подсказваше за страшната епидемия. Макар да е нелогично, човек очаква мрачна атмосфера на смърт да витае във въздуха. Но нямаше нищо такова. Беше прекрасен есенен ден, топъл, слънчев. Хеликоптерът с рев се спусна на полянката, а раздвижваният от дългите перки въздух караше високата до коленете трева да поляга и да се изправя, създавайки впечатлението за развълнувана вода. Жълтите и кафяви листа се издигаха нагоре, по тънките клони на дърветата и храстите се огъваха и нови листа се откъсваха от тях и политаха във вихрен танц.
Аз взех куфарчето си и скочих от хеликоптера право в жълтата вихрушка. Пилотът издигна машината веднага и след минута се възцари неестествената тишина на напрегнато очакване. Седнах на земята и извадих от куфарчето картата. Тази част на континента не е подробно картографирана или поне до Института не бяха достигнали карти, защо са ни на нас? Взирах се в черно-белият лист - по-големите градове и села, както и пътищата между тях, бяха по местата си, между тях се виждаха и точките на по-малките селища, но не можеше и дума да става за карта на гората, Беше отбелязана просто като "широколистна гора" и толкова. Поклатих глава и се опитах да си спомня как изглеждаше всичко отгоре. Опитът ми беше неуспешен, защото не си бях направил труда да гледам през прозореца, а четях. След още десетина минути взиране в непотребната хартийка стигнах до извода, че трябва да вървя на север, за да изляза на пътя. Освен ако не бях от другата му страна, което беше малко вероятно.
Докато аз гледах в картата, гората се беше съживила. Скритите птици чуруликаха, някакви насекоми издаваха настойчив стържещ звук, други жужаха наоколо, по дърветата пробягваха червени и кафяви катерици и сиво-зелени гущерчета. Всичко беше спокойно, красиво и приятно и нямаше никаква следа от потискаща мрачна атмосфера. Докато вървях между дебелите стволове, по шарения килим под краката ми падаха нови листа. Птиците замлъкваха, щом минавах под гнездата им, а отминех ли, запяваха отново.
Всъщност, това, всичко, което изприказвах, няма абсолютно никакво значение; аз просто не искам да си спомням какво стана след това. Излязох на прашния път и тръгнах по него. В земята се бяха вдълбали коловози, на места пълни наполовина с дъждовна вода. Беше валяло преди три дни.
Докато вървях, чух тропот на конски копита. Погледнах назад и видях шеметно приближаващ ездач. Конят му беше едър, сив на по-тъмни петна - порода, която беше гордостта на село още по на изток. Явно идваше от далеч. Моето предположение се потвърди, когато профуча покрай мен - нямах време да огледам ездача - видях само, че е облечен в черно - но конят дишаше тежко и беше така запенен, че още малко щеше да се удави. Не бих се учудил, ако умреше от изтощение. Извиках на ездача да спре, за да го питам това ли е правилният път, но той едва ли ме чу, а и да ме е чул, не ми обърна никакво внимание. Така че продължих да вървя, малко по-бързо, напред и след няколко минути видях селото. Няколко десетки къщички бяха скупчени около мегдана и църквата, а на края на селото се издигаше една по-голяма каменна постройка, вероятно господарското имение. Всяко село тук изглеждаше така, различни бяха само камбанариите и големината на господарските къщи. Вече бях достатъчно близо да видя хората, които трябваше да вървят забързано между къщите си - поне старите жени и децата, които нямаха работа. Само че не видях никого. Замислих се за възможната причина. Изключих на мига първата, която ми хрумна, и продължиш да мисля.
Тогава чух камбаната и умът ми, който беше зациклил на въпроса за липсващите хора, се хвърли да разцелува този звън. Всички тези хора бяха силно вярващи. Днес сигурно беше някакъв празник и всички те бяха в църквата. Запрехвърлях на ум есенните празници, за които знаех. Най-близкият беше Равноденствието, но то беше преди цели единадесет дни, а и бе езически празник. Разбира се, сигурно не знаех всички празници…
Когато бях на стотина метра от първата къща, разбрах, че не е никакъв празник. Камбаната беше ударила девет пъти - девет удара за мъж, три за жена и един за дете. Беше погребение.
Разбира се, това не ми се стори необичайно - поне се опитах да не ми се струва необичайно - защото знаех колко примитивни живеят тези хора и от колко много неща могат да умрат. А и погребението, особено ако беше умрял някой господар - макар че, защо го погребват тук? - обясняваше защо всички са в църквата. Която обаче не ми изглеждаше достатъчно голяма, за да събере всички. Сигурно, помислих си, по време на празнична служба вътре няма къде да падне игла.
Още преди да стигна същата тази малка църква видях, че до нея е вързан сивият кон и лочи вода от едно ведро. Значи, моят облечен в черно непознат, беше вътре. Закъснявал е за службата и затова така е бързал. Обиколих сградата и погледнах църквата отпред. Ватата беше отворена и странно, но не се изненадах като не видях никой вътре. Не гореше дори една свещ.
Разбира се, беше възможно всички да са на полето, макар жътвата да бе приключила. Беше възможно благородниците да си идват в имението и всички да ги посрещат. И още докато си го мислех, признах пред себе си, че това е не само нереалистично, ами напълно невъзможно. Сетих се, че гледах следите по пътя - освен тези на колелата имаше и следи от конски подкови и нито една не сочеше към селото. Преди три дни всички са бягали от тук.
Заобиколих църквата от другата страна и спрях потресен. Гроб до гроб, от входа до оградата. Пресни гробове, без паметни плочи, само тук-там по две летвички, хванати на кръст и забучени в пръстта. Погребвали са ги, докато е имало кой да копае гробове…
Главата ми се размъти. Не посмях да вляза, а тръгнах обратно към къщите. Дори затичах по единствената улица и влязох в първата къща, ако мога да я нарека така. Беше празна. Бяха останали само някаква груба, тежка маса и счупен стол. Каквото и да бе имало в къщата, беше изнесено, а в единия ъгъл имаше следи от огън. Не в огнището, а в ъгъла, където бяха струпани, до масата, дървени парчетии. Искали са да я подпалят… но? Вратата се е отворила и е духнал вятър, или през разкъртени покрив е потекъл дъжда… Отстъпих и тръгнах към следващата. Пак празна, само че всичко си беше оставено вътре. Разнасяше се отвратителна миризма, въпреки че и вратата, и прозорците бяха ако не отворени, то поне открехнати.
Аз съм лекар и се предполага, че съм се нагледал на гадости през живота си, но тъй като всичките си осем години на служба в цивилизацията с няколко съвсем кратки пътувания, най-гнусните неща, които съм виждал, са вътрешностите на жаба и илюстрациите в учебника по анатомия. Нещо - внушавах си, че е лекарската ми чест, макар да се съмнявам, че е било всъщност любопитството - ме принуди да вляза в схлупената къщичка и да погледна купчината парцали, която вероятно беше леглото. За да мина през вратата, трябваше да се наведа - нещо, което едва ли се налага на дребничките селяни. Въздухът вътре беше изпълнен с миризмата на някакви лековити отвари, смрадта на разлагащ се труп и - без съмнение - неизброимо количество бацили. Когато очите ми привикнаха към сумрака, успях да различа тялото. Лежеше наполовина върху чергите, наполовина върху покритият с пръст под. Едната ръка на човека беше протегната към прекатурен глинен съд, който може би е бил пълен с вода. Около трупът бръмчаха мухи, когато пристъпих още една крачка по-близо, по пода пробяга мишка. Отвратен приклекнах да огледам тялото. Извадих фенерчето от куфара си и осветих трупа. Изглежда беше на възрастен мъж, слаб, дребен и прегърбен. Не беше невъзможно тялото да се е сгърчило от някакви спазми, но не беше задължително. Кожата - най-вече по крайниците - беше почерняла от кръвоизливи. Сигурно и лицето беше така, това беше описал моят изчезнал колега в последният си доклад, но човекът беше паднал с лице към пода, а не можах да събера смелост да го обърна. Въпреки, че знаех, че имунната ми система няма да допусне да се заряза, ме беше страх да докосвам тялото. Прибрах фенерчето, изправих се и понечих да прекръстя стареца - според обичая. "Само че - казах си - ако този бог съществуваше, такива неща не биха се случвали." И излязох, давайки си сметка, че реагирам като неподготвен човек. След всичко, което знаех за чумните епидемии, на този или моят свят, не трябваше да реагирам така. С други думи, на практика, теоретичната подготовка не струва и счупена спринцовка. Проклинах всичко това, докато вървях обратно, но единственият, който ме чу, беше една мръсна сива котка, понесла в уста мръсен кафяв плъх, чиято тлъста, мръсна розова опашка се извиваше като дъждовен червей. Котката се сви назад, гледайки ме с бледите си, гуреливи очи, отстъпи заднешком, измяука приглушено през плъха, а после заприпка по пътя си. Докато я гледах как се отдалечава, ме обливаха ледени вълни на отричане, спокойствие и пълно безразличие. Щях да обиколя всички къщи, да ги опиша, да взема образци, а после да продължа към следващото поселище и да изпълня задачата си.
Бях минал покрай още три врати - всичките заковани, с червен хикс, драснат върху тях, когато чух стъпки. Преди да успея да се обърна, в гърлото ми беше опряно острие на нож.
- Кой си ти, бе? - изръмжа някой в ухото ми.
- Казвам се Сандър. Доктор Сандър - поясних. - Не съм въоръжен.
- Знам че не си, идиот такъв…
Мъжът ме блъсна напред. Обърнах се и видях - както очаквах - забързаният ездач. От по-близо различих, че дрехите му не са толкова черни, колкото изглеждаха - бяха мръзни и прашни. Устата и носа си беше покрил с парче черен плат, вързано на тила, а на ръцете си носеше ръкавици, макар да беше топло. Тези дрехи освен всичко бяха и здрави, и хубави, и този човек, който държеше нож и ме гледаше с явна омраза в сините като на котката очи, беше благородник. Косата му беше сплъстена, но рижавият й цвят се виждаше ясно. Рижи сред хората от Източните земи рядко се срещаха. Това, което ме изненада - или учуди, или уплаши, не знам - беше частта от лицето му, която можех да видя над черната кърпа. Това беше единствената открита кожа и даваше да се разбере защо човекът се крие. Беше посиняла, та чак почерняла от кръвоизливи - почти като на онзи труп в къщата. Стомахът ми се сви, като разбрах, че и този човек умира. А той само се разхили хрипливо.
- К'во гледаш, докторче? К'во търсиш тука? А? Нещо - какво ти се върти в акъла? Че ей-сегинкичка и аз ще ритна камбаната, аха? - той пак се засмя. - Ама тъпаци!
Аз не можех да кажа нито една от предварително подготвените си лъжи. Стоях и го гледах втренчено. Човекът не само че не говореше със селски акцент Той говореше без какъвто и да е акцент. Като мен.
- Доктор Рихтер? - попитах несигурно.
- Кой? - намръщи се онзи. - Аз съм Ритер, но не съм никакъв доктор.
Освен това беше прекалено млад, за да е моят колега - едва ли беше по-стар от мен.
- Що мълчиш бе? Казвай какво търсиш тука?
- Търся един мой колега. Казва се Ялик Рихтер.
- Търсиш го - дръжки - изплю се онзи в прахта. - Какво гледаше в къщата?
- Аз съм лекар, специалист съм по подобни болести…
- Тия - на танка ми! Ти си някакъв тъп селянин. Тук лекари не идват.
- Господине - ядосах се - Аз съм дошъл за да събера информация за тази болест и да намеря доктор Ялик Рихтер. Вие казахте, че това е името Ви. Моля ви, помогнете ми - кажете ми какво става тук?
- Преди два месеца - монотонно заговори Рижия - чумата дойде в това село. Доведоха я артистите, а после си тръгнаха. Селяните си бяха платили за нея. Започнаха да умират след шест дни - и господарите, и бедните хора, всички по ред. Последен беше Марх. Вие го видяхте. Хората се молиха на Бога, а После на Дявола, но никой не им помогна. Те бягаха, но чумата ги настигаше. Последните са тръгнали преди три дни. Умрели са по пътя, видях къде са спрели каруците им. В селото нямаше останали хора да погребват мъртвите и ние със свещеника сами сме ги заривали - последните в общи гробове - и сами сме горили къщите, за да убием заразата.
- Но Вие сте здрав… - не се стърпях.
- Да, аз оживях. Случва се понякога. На късметлиите.
- Тогава защо сте напуснал града?
- Не съм бягал! - изръмжа онзи. - Ходих до града. Исках да спася последните оцелели. Знаех, че там живее човек, който може да лекува тази болест. Но беше безсмислено. И знаете ли защо, докторе? щото онзи умрял. Убили го хората. И вие, западняците не сте безсмъртни, нали? Болестта е убила и него, размътила умовете на хората и ги насъскала срещу лечителите. Вярата и смирението не стигнаха, за да спася моя приятел. Свещеника - поясни той, гледайки ме злобно.
- А вие как…
- Знам ви аз - прекъсна ме той. - С куфарите, с летящите машини, идвате от прекрасният си лъскав град да гледате нашите страдания, а да ни помогнете - не можете, вие само наблюдавате, ние сме си виновни - понеже не искаме да ни се бъркате, нека мрем… робовладелци! Даже лекарят да беше жив, неговото лекарство нямаше да помогне на моят приятел. Той вярваше и до последно остана с хората. Горкият глупак не си тръгна от църквата, не трябвало - и той като вазе с принципи! А аз бих камбаната за него и го оставих да гние на пода, стиснал свещената си книга, защото в свещеният гроб на свещената земя няма място за свещеника.
- Значи лекарят е мъртъв? Същият Ялик Рихтер, който търся? - попитах.
- Точно тъй. Труп. Ти малоумен ли си? Умрял. Помагал на хората, а те го убили.
Въздъхнах. Дезертьор бил, значи. Трогнал се и теглил една майна на Института и правилата. Вече знаех какво е станало с него. Не само защо загубихме връзка, а и защо толкова дълго време остана на Изток. "Аз съм Ритер" беше казал мъжът. Точно така те произнасят името. По тези земи нямаше рижи, рядко имаше синеоки. И нито един от тези хора не би се спасил от смъртоносната болест. Мъжът пред мен, който нямаше още двайсет и пет години, той не беше нито селянин, нито благородник. Той беше синът на доктора, наследил поне част от неговата здрава имунна система. Вярно, майка му е била тукашна жена и затова се е заразил. Но беше оживял, а това - много добре го знам - е невъзможно. Така чем вече знаех цялата история. Можех да се върна. Но, знаете ли… нещо ме спираше. Аз не съм лош човек и твърде лесно се трогвам от пламенни речи - сигурно затова гласувах за директора на Института.
- Аз имам лекарства - казах. - И искам да помогна на хората. Моля Ви, позволете ми да дойда с Вас, Рихтер.
Той ме погледна злобно, а после кимна.
И… ето… аз… лекарят… съм един от отстъпниците. Ако ме хванете, ще ме подложите на оздравителна терапия, за да забравя всичко това - ако ме хванете, ще съм ви много… ама много благодарен. Но знаете ли, нечовечни глупаци… това е правилно. Излезте от хубавите си кабинетчета и помогнете на хората. Тогава може би ще ви приемат. А дотогава аз и синът на доктора ще им раздаваме живот, на пук на вас. Няма да ме намерите по сигнала. Диктофона оставям на кладенеца в центъра на това мъртво селце. Оставям го без страх, защото няма кой да го вземе. Елате да чуете какво ще ви разкажа.
А, да. И нахранете бедната котка.
(смях)

[край на записа]


Публикувано от BlackCat на 01.12.2004 @ 19:45:00 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   Illi

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.10.2021 год. / 19:42:47 часа

добави твой текст
"Времето на чумата" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.