автор: apostola

Откога към мене плуваш
със попътен вятър към брега?
Откога се взираш, мила,
под кората бяла на снега?

Твоето сърце е лодка.
Буйната коса ти е платно.
Двата фара са очите,
а душата- слънчево петно.

Вятърът на любовта ти
праща те към мене във зори.
Моето сърце- готово
в морско зарево да изгори.

В мене ти сега навлизаш,
като в твоя чакан залив тих.
И сега ще те прегърна,
като първия си морски стих.