автор: poetry_as_song

Събудих се с чувството на добре свършена работа. Нещо се беше променило дълбоко в мозъка ми. Изпитах желание да се срещна с някой и друг роднина и да си поприказвам. Нещо, което не съм искал от 20 години.
Честно казано, не понасях роднините си. Винаги ме търсеха, само когато искаха да им свърша някаква услуга. Да им дам 200 лева на заем, да им купя 15 дини и да им ги занеса с колата, да помагам в пренасянето на дърва за огрев и подобни. Даваха съвети, които не ми трябваха, стояха ми на гости, докато водката и мезето свършваха и наостряха уши при звъна на телефона, за да разберат от първа ръка кой ме търси. Как е бившата ти съпруга? С кого живее сега - А ти имаш ли си някоя в момента? Пишеш ли още стихове? Повръщаше ми се от подобни въпроси. А аз вместо да работя - предпочитах да си пия кафето в някое уютно барче и да бездействам по цял ден. Да пуша цигара след цигара, на лафче с непознати. Мечтаех си да напиша такъв сценарий за филм - че в цял свят да научат името ми. Исках да съм нещо като Спилбърг и Лукас. Макар и да пишех и любовни стихчета, считах тази работа за ала-бала. Досега не бях срещал нормален поет. Все едни такива - витаят в други измерения. Исках да пиша разкази и сценарии. И дори романи. Винаги съм искал само това! Напипах още лежешком пакета Кент от нощното шкафче. Имаше още две цигари. Станах и запалих. Не си направих кафе, защото реших да го пия на друго място. Набрах номера на леля Мими.
-Лельо Мими, добро утро, как си?
- Стефчо, ти ли си бре? Да не си болен - как се сети да се обадиш??
- Ще ти дойда на гости, лельо. Тръгвам веднага. Искам да си поговорим.
- Добре, добре - и да ми купиш един хляб, олио, едно веро и бира, за да те почерпя - изчурулика лелчето ми.
- Ок, ок - а кафе имаш ли?
- Имам, имам - хайде, очаквам те!
Приготвих се набързо . Минах край магазина и направих покупките, като не пропуснах и любимата си кутия Кент. Избрах и вкусотията, която се харесваше на леля Мими. Сладкиш - кекс с вишничка, добре опакован от неизвестен производител. Нека се зарадва - рекох си. Леля ми живееше на 9 етаж в един панелен блок. При мисълта да ползвам асансьора ми призляваше. Имах фобия от асансьори и от летене със самолети. Но да се кача на летяща чиния бих се зарадвал много повече (това го казвам между другото). Качих се на асансьора. Точно днес не ми се изкачваха девет етажа пеш. Асансьорът проскърца зловещо и за мое учудване все пак потегли. Скръц-скръц - 5 етаж. Трак траааак - 7 етаж. Оглеждах кабинката внимателно, за бяла лепкава течност, която разгонените тинейджъри често размазваха по стените на кабинката. Имах чувството, че се кефеха да правят секс точно в асансьорите. 9 етаж. Въздъхвам облекчено и позвънявам на вратата.
- Влизай, влизай - усмихва се леля Мими.
- Как си, лелче? Вървиш ли още без бастун?
- Справям се някак си. Сядай де.
Започвам разговора с новината, че съм си намерил съпруга. Познатите въпроси. От къде е, Какво работи - Баща й, майка й - какви са? - и подобни. Поизлъгах това-онова. Как можех да кажа:
- Съпругата ми е от съзвездието Орион - Делта!?
Поговорихме си както му е реда, докато пиехме кафето. Изпуших няколко цигари. Отказах бирата. Леля Мими ми пожела успех и си тръгнах. Не ми се прибираше и реших да отида на кино. Даваха Аватар. Поплаках си доста по време на прожекцията. Въобще не ме затегли към компютъра, което ми се видя странно.
Минаваше 3 следобед. Реших да се разходя до гарата и да погледам пристигащите и потеглящите влакове. Страхотно си падах по това. Винаги в моменти на неизвестност или при наличие на проблеми прибягвах към тази хватка, останала ми още от детството. При миризмата на релси и траверси и плътната жужаща тълпа - подсъзнанието ми поемаше някаква невидима, но много ценна енергия за мен. Прибрах се в апартамента си прероден. Налях си 100 грама мастика, запалих цигара и пуснах телевизора, за да ме поманипулират и мене като другите. Нали сме Социум - мислех си. Каквото за другите - такова и за мен. Попаднах веднага на рекламата с красивите еленчета които си обсъждаха с човешки глас нов модел смартфон: Тъч скрийн, брато - тъч скрийн!
Дали на Орион - Делта си служат с реклами? Ами сигурно - как иначе... Животът е банален. Внезапно изпитах желание за писане на стихове. Написах онзи стих, в който доверието приключва, а половинката ми е пренесла искрата на любовта на друго място. Пуснах го за публикуване в сайта. И наблегнах на мастиката. Какво ли прави тя сега? Опитах се да прогоня мислите за нея. Излязох на терасата и погледнах към нощния град. Фарове, тролеи и коли. Толкова съдби функционираха едновременно с моята. Как ли щеше да бъде животът с Тея? Невъзможно беше да си отговоря. Имаше още един ден до срещата. Загасих телевизора и осветлението и си легнах. Съзвездието Орион ме теглеше с магическа сила.
Събуждане. Дълбоките дебри на съня витаят все-още около мен. Бавно-бавно се оттеглят, като мистични пухкави облаци. Извънземна съпруга - защо не?? След като не открих съвместимата си душа на земята, се намериха хора, които ще ми я импортират от космоса. Позвъних на съседката и я помолих да ми прави компания за сутрешното кафе. Имах желание да си побъбря с някого преди решителната вечер. Тя се отзова. Пожела да направи кафето по своя си начин - и аз й оставих инициативата. Когато топлата течност поизстина, опитах първата глътка и ми хареса. После запалихме по цигара и си поговорихме. След това добро начало на деня, отскочих до близки клон на банката и изтеглих 20000 евро в брой, че и малко отгоре - за лично ползване. Сложих ги в едно невзрачно сакче за да не бия на очи и се прибрах. Неусетно времето летеше в бяг по своите неведоми коридори и това ме приближаваше към срещата с Тея. Телефона ми извъня със сигнала за приятели:
- Ало?
- Стефко, аз съм Васко Бориславов от сайта. Би ли говорил с Глен относно някаква работа за мен във фирмата му? Мога да правя прецизни технически ремонти, а и качествени снимки, ако се налага. Знаеш, че мога да фотографирам както цветенца така и самолети на президенти...
- Разбира се, Васко. Даже ще му позвъня още сега и после ще те информирам.
- Дочуване.
- Чао!
Набирам телефона на Глен. Обяснявам му че парите са в наличност и в брой, както той пожела и че в 19,30 ще бъда на срещата. Питам и дали може да назначи мой приятел на служба във фирмата му.
Глен се заинтересува, какво може да върши Васко и каза:
- Нека да дойде с теб. Ремонти се налагат изключително рядко, но за добър фотограф определено имам работа. Нека да предложи сума за хонорар, и да каже дали се страхува от полети през Времето с летящи чинии!
Сега пък набирам Васката.
- Васко. Ще имаш работата. Кажи ми само какъв хонорар желаеш. И дали би летял с летяща чиния, когато се налага?
- 1000 евро - отвръща приятеля ми. Ще летя, къде ще ида - чува се смях в слушалката.
- Добре. Ела на улица Дунав 54 в 19,30. Ще те чакам на входа.
- Дадено - отвърна Васката.
Улица Дунав 54 - 19.30 часа.
Толкова е тихо, че се чува железния стон на влаковете, защото гарата е само на трийсетина метра. Васко е точен като швейцарски часовник. Стиснахме си ръцете тихомълком, за да не разваляме магията на мига. Докосвам познатия неонов бутон на входната врата. Следва асансьора. Влизаме в него. Идва ред и на бутона със загадъчния надпис - надолу. Поглеждам към Васката и правя жест, да го натисне той. Прави го.
Секундите просто тиктакат в мислите ни. Но ние стоически изтърпяваме пътуването към Долната земя. Вратичката се отваря. Коридор. Бара си стои такъв, какъвто го помня от последния път. Глен се появява от нищото и ни поздравява. Сядаме на познатата маса. Красиво оформена папка лежи пред нас. На нея пише на чист български: Тея и Стефан - заедно завинаги. Но по-надолу имаше и надписи с непознати за мен букви. Сигурно това беше на ориански. Но как иначе? Виолетово-червените отблясъци на бара правят лицата ни странни. Появява се сервитьора с белите ръкавици и загрижения поглед.
- Какво ще желаят господата? Всичко е за сметка на фирмата.
Поглеждам към Васката. Той пожелава Джак Даниелс, а аз избирам карнобатска мастика. Не забравяме да поръчаме и ядките, доставени нейде от далечните планети.
Запалвам цигара. Питиетата пристигат на мига. Кимваме си с Бориславов за наздраве.
Топлината на алкохола отпуска тялото ми. Изведнъж една врата се отваря и Тея тръгва към мен. Самата тя. От плът и кръв. Усмихната и красива, както я сънувах всяка вечер. В бара сякаш запяха небесни ангели. Усетих, че ми говори. Говореше ми без да изрича думите! Телепатия. Станах, но се придържах на стола за да не се свлека на земята от вълнение. Сърцето ми затупка, като на първия в света космонавт при преодоляване на земната гравитация. Хипнозата на присъствието й ме завладя напълно. Тея ми говореше и говореше. Как е преминала през цялата вселена, през звездните купове, пулсарите, омаята на двойните слънца. Как е държала здраво в съзнанието си дълбоката космическа тъга и силата на съществуването. Започна и да ми говори в стихове:

Деня превръщам в нощ,
нощта ще стане ден.
Желаеш ли това от мен.
Щом ти желаеш мен!

Нося музиката на звезди.
Луната с име Ориана.
Когато ме поглеждаш ти,
се посвещавам на мечтите.

Защото аз съм твоята Жена.
От Бога пратена съдба.
В сърцето ми гори искра.
Божествената съвместимост.

Аз съм твоята Принцеса.
Гореща, вярна половинка.
Красива всеотдайна Роза.
Единствена. На твоята планета!

Сълзите ми тръгнаха. Едри, топли и солени. Хвърлих се към Тея и я прегърнах.
Хванах я за ръка и двамата седнахме един до друг на масата.
Глен се усмихна и отвори папката. Започна да чете тържествено, но думите му преминаваха покрай мен, без да ги осмислям. Не можех да се откъсна от взора на жената от звездите. Около нея се появи нежна оранжева аура. Така жените от Орион показваха щастието си.
Глен говореше и говореше. Спомена изрично, че Тея не е клонинг, не е и биоробот.
- Тея е чист представител на нашата орианска раса, Стефане!
Аз слушах и слушах. Гледах и гледах. Васката също беше притихнал. Мина ми мисълта че е възможно тайничко да прави снимки, за да запечата моето щастие.
Глен повтори и пред Тея, че първото дете, което ще се роди остава за нас. А второто - момиченцето - ще полети към звездите за да служи на орианските интереси.
Помолих Тея да каже нещо и с глас. Тя се усмихна и промълви с най-чаровния тембър на света:
- Обичам те, Стефане!
Дръпнах здрава глътка от мастиката за да не припадна! Най-сетне Глен изрече:
- Станете сега! Обявявам ви за съпруг и съпруга. И нека Бог ви дари със своята благодат!
Може да целунете жена си Стефан. А Вие господин Борславов снимайте моля този момент! Тея, Стефан. Подпишете тук и тук.
Подписахме! Целунах Тея. После усмихнато подадох оръфаното сакче на Глен. Той преброи парите и каза:
- Всичко е Ок! Постойте още малко на масата. Аз ще заведа Васко в техническия отсек на кораба, за да си поговорим за бъдещата му работа.
Останахме само с Тея. Гледахме се в очите и не говорехме. Тя знаеше всяка моя мисъл, още преди да се появи в цнтралната база на мозъка ми. Чувството бе неописуемо. Нямаше как да имаме тайни един от друг. След около половин час тръгнахме към Горната земя. Казахме си довиждане с Васката. Качихме се с жена ми във фолксвагена и пристигнахме в къщи. Часовете, които последваха, бяха изпълнени с щастие и не могат да се опишат с думи. На сутринта, ми се прииска да се разходя с Тея из града, без цел и посока. Но тя правеше такова впечатление, че съседите от входа наизлязоха за да я видят отблизо. Няколко жени едва не припаднаха, когато Тея им позна и миналото и настоящето, а и какво ще им се случи в бъдещето. Когато се върнахме от разходката - пред блока имаше митинг. Всички искаха да да се докоснат до Тея и тя да им покаже бъдещето. Да им реши проблемите. Разбрах, че няма да можем да караме така и веднага се обадих на една фирма за недвижими имоти:
- Искам една красива вила на брега на морето. Сутрин да се вижда изгрева в пълния му блясък, а вечер - да се наблюдава безпрепятствено съзвездието Орион - Делта!
- Прието! - чух от другата страна
Тези фирми бяха свикнали да изпълняват какви ли не странни желания.
КРАЙ