Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 261
ХуЛитери: 1
Всичко: 262

Онлайн сега:
:: lirik1

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаSpiritus sanctus или за това, което крепи света
раздел: Избрано проза
автор: verysmallanimal

Може би в началото са били светкавиците. Ослепителни многоглави змии, подскачащи между облаците и земята, цепещи небето като басмяната рокля на Минка Трухчева, когато нейният се върне в отпуск – преди от Коми, сега от Гърция.
А някой си Пу или Гро се свивал в пещерата, покрил главата си с ръце и със затворени очи мърморел нещо, което сега бихме нарекли молитва. Беден бил речникът на Пу (или Гро), та затова от устата му излизало само някакво „Бу-бо-бо, хъм-жим-бррръм”. Толкова можел човекът. Да била само една нощ, изпълнена с грохот и синкави пламъци, нещата биха се успокоили и Пу (или Гро) щял да забрави преживения ужас. И, кой знае, може би човекът щеше да върви по пътя си през хилядолетията сам, без помощта на богове, ангели и демони. Може би. Кой знае? А може пък...Но няма значение вече. Станалото – станало, за добро или за лошо.
И ей ти го на – преживял бури, епидемии, войни и съседска завист, човекът гордо крачи към бъдещето си, прескача смело от ден в ден, а отгоре, от самото небе внимателно го следят няколко хиляди чифта очи. Гледат какво става, отсъждат и или помагат, или пък не. Най-често наказват, разбира се. Боговете харесват наказанието защото то има двойна сила – веднъж като причиняване на заслужено (кой знае) страдание и втори път като допълнителен стимул и надежда, че ако човекът не стъпи накриво и ако не пикае срещу вятъра, току виж уцелил шестица от тотото. По причина на тези наказания, често незаслужени (според човека), и поради множеството неспазени обещания (и от двете страни), отношенията между боговете и хората винаги са били...да ги наречем сложни. Имало и сълзи, и смях; имало тихи молитви и отчаяни крясъци; имало мирис на горящи на кладите тела и кръв, много кръв, естествено. С една дума, не скучаели – нито хората, нито техните богове. Шарен свят, ще каже някой. Ще каже и ще е прав, но нека го запомни, защото по нататък пак ще стане дума за тая шарения.
Независимо от нрава на отделния бог – бил той кротък и търпелив или припрян и яростен, едно оставало неизменно – всички човеци били създадени по подобие на боговете си. И то е нормално – няма да седне, например, някой африкански бог да създава сламеноруси викинги, които се тъпчат с мухоморки и с наслада се колят едни други. Нито пък на нордическите богове би им хрумнало техните Гунар и Брунхилда да са с цвят на махагон, да се наливат със сок от слонско дърво и с наслада да се колят едни други. И така – по цял свят. Като изключим насладата от взаимното клане, всичко останало било различно. И не случайно – целта на тези различия била хората да изпитват още по-голямо удоволствие когато колят онези, чийто бог се различавал от техния. Сигурно заради туй разни групички, които инак били създадени по подобие на един и същи бог, се отделяли от останалите – така, за да изпотрепаш сума ти народ и да се изкефиш от тая работа, не било нужно да ходиш чак на майната си в друга някоя страна. Просто излизаш на улицата и ръчкаш с ножа първия срещнат – вероятността да е следовник на някоя, различна от твоята, секта е голяма.
Този касапски хедонизъм не подминал и нашите земи. Дето има една дума – каквото за всички турци, туй и за гол Хасан.
Има едно сказание, че някъде под Чумерна първо се появила Кутра, а малко по-късно, в една тясна клисура малко по- нагоре в Балкана някой побил байряка на Мамин дол. Има и други легенди – за всеки вкус – но нека чуем тази, че на мен най ми харесва.
Не зная как се е казвал в ония дни кутренският бог, но сигурно е едно – приличал на кутренец. Ама досущ! Та седял си той кротко горе, на кутренското небе, вдъхвал с наслада дима от комините и аромата на пърлена свинска кожа и строго, но мъдро управлявал живота на подопечните си.
Не щеш ли, една сутрин, както се изтягал лениво в гънките на един пухкав облак, богът забелязал нещо необичайно. Хем необичайно, хем не много ясно, защото то било една сянка. Тъничка една такава, рехава сенчица, проснала се на съседен облак. Позачудил се той, но не пощял да си развали рахата и да разследва явлението. А трябвало. Защото поради това си безгрижие пропуснал да забележи как някой си Пенко, дето му викали Мисиря, лека-полека събирал около себе си тия от съселяните си, дето се имали за по-бамбашка от другите. Отначало тайничко и тихичко обсъждали своята уникалност, а когато хептен повярвали, че именно те са най-най, заявили го с пълен глас. В този точно момент оная, гърчавата сенчица, която видял кутренският бог, толкова се сгъстила, че за малко да се продъни през облака. И освен плътност, имала си всичко необходимо за един бог. Аха, именно! А най-важното, имала си люде, създадени по неин образ и подобие. Рипнал богът на кутренци, изревал страховито и налетял да трепе съперника си. Че то това на нищо не приличало – да дойде някой си от...ами, от никъде, та да заграби половината ти паство. Ама то меракът е едно, пък дали го можеш – друго. Счепкали се те двамата в люта битка. Та мълнии, та гръмотевици – цяла седмица небето било същи ад. В една нощ се показало и северно сияние, но, слава богу, само за малко. А тия двамата изпотрошили орталъка – изтръгвали дървета и се замеряли; единият докарал порой, от който реката преляла и за малко да издави народа; другият да вземе, че да светне слънцето посред нощ, та кокошките се объркали и взели да снасят по две яйца. Толкова страшно било, че дечурлигата се изпонапикали, жените пищяли на умряло, а мъжете тъй попържали, че земята под краката им потрепервала чак. Видяло се то, че работата отива на лошо и ха тъй, ха инак, кутренци успели някак да се сберат в кръчмата. Малка сигурно е била тогавашната кръчма, ама пък и по-малко народ имало, та криво-ляво се набутали всички вътре, без децата и няколко глухи баби, дето тъй и не разбрали какво става. И се започнало – ония ми ти богове вънка трещят, тия ми ти хора вътре крещят. Ама тъй крещели, че по едно време се уплашили, че ще строшат прозорците. Кмет тогава бил един, името му не се е запомнило, ама се знае, че бил мижитурка. Сврял се той под една маса и кротува, а нямало кой да успокои хората. Хубаво, че някой си Стойчо от долната махала бил окумуш човек – покачил се на един стол и, макар с голям зор, надвикал всичките. А като ги надвикал, те млъкнали и го зяпнали в устата – не е често да се случи такъв глас и хората обикновено му имат уважението. От там насетне било по-лесно – поприказвали, попсували се, а накрая се и посмели на глупостта си. Дълга нощ била, имало време всеки да издума каквото му тежи на сърцето.
А като съмнало половината село взело да стяга багажа си. Натоварили кой каруца, кой магарешки самар с покъщнина и поели нагоре по реката. Останалата половина от хората помагали с каквото могат – най-вече хвърляли камъни и кълняли заминаващите.
Тъкмо тогава спряла и битката в небето – старият бог се кротнал на един баир да си ближе раните, а новият повел хората си по пътя.
Отначало мислел да ги заведе хей, чак на другия край на света, но като минали през една закътана долина му се отщяло да бие толкова път и ги кандардисал да спрат и да основат село. Някои харесали мястото, други не толкова, а една пък – Мара Зелярката, хич не щяла да спират:
- И какво е туй място сега, а? – Викала тя. – Къде се забутанме тука, бе!
Мъжът ѝ, инак кротък човек, се ядосал:
- На майка ти в.... се забутахме, разбра ли!? – И ѝ отпрал един шамар.
Мара млъкнала обидена, а останалите харесали името с което селото и до днес е известно – Мамин дол.
И така едните си останали в Кутра, а другите си вдигнали село нагоре по реката. Не били далеко двете села – само на няколко часа път пеша едно от друго, ама се намразили едни други тъй, че едните хич не щяли да чуят за другите. Като се случело да се срещнат двама от Кутра и Мамин дол някъде, гледали се на кръв, попържали се през зъби и се кръстели – единият първо към лявото рамо, а другият – към дясното. Зер различни богове, различна вяра. Ще рече някой – голяма работа, нека си се кръстят комуто както е угодно. Да, ама не било само това. Отначало в Мамин дол, а после и в Кутра взели да се появяват нови малки групички от хора, дето искали да са отделно от останалите, защото смятали, че са по-свестни от останалите. И да видиш ти – за всяка групичка нов бог. Нови битки, ветрове и бури. Кънтял балканът от сутрин до вечер, мира нямало. Стигнало се до там, че някои поискали да си имат свой собствен бог – само за едно семейство, а понякога и за един-единствен човек.
Не се знае до къде щяла да стигне тая лудост, ако не бил тогавашният казанджия на Кутра, Янко. И сегашният е Янко, разбира се – от как свят светува що е казанджия, Янко се казва. Та тоя Янко, като разбрал, че в Мамин дол още си нямат казан и ходят до Бяла борика за ракия, намислил една хитра работа – натоварил казаните на каруцата и леко-леко, закарал ги близо до Сънлив вир. А тоя вир е кажи-речи на средата между двете села – два часа от едното село и два от другото. Копал, Янко, зидал и ей ти след малко време току до пътя се кипри малка каменна казанджийница. Малка, ама с двойна клиентела – кутренци, макар да мърморели, мъкнели джибрите нагоре, а маминдолци вместо да купуват от Бяла борика, започнали да варят ракия до Сънли вир. И не за друго, ами оня Янко, както и всеки следващ, чак до нашия Янко, бил майстор, ама майстор. Няма да му загори казан, няма метил да пусне – каквато я искаш, такава я вари – пий и благославяй. Уговорили се – три дни едните варят, три дни другите, а после пак и така избягвали онова злобно попържане и кръстенето на различни страни.
Но нали щурав народ, на място не седи – цепенето на групички продължавало и се стигнало до там, че и в двете села всеки си имал собствен бог. Гледаш го един – върви важно-важно, а над главата му облаче, от облачето топъл дъждец ръси. Отсреща по пътя пък друг иде, а над него като се опънало едно слънце – чак да ти стане драго. Трети седи пред къщата си, човърка нещо, а наоколо му млади моми хорце потропват – той току ги поглежда, кима важно и пак си човърка нещото. Изглеждало добре, ама не било. Спрели да говорят помежду си, всеки бягал от другия като от чума. То не били вече нормални хора, ами не знам какво – като зверове.
Някое време след като Янко построил казана, завъдил се таласъм. Особен таласъм ще да е бил – дълги дни и нощи седял сам в тъмното, нямало кой една паничка мляко да му налее, а нямало и много работа за вършене. А таласъмите обичат къщната работа, туй всеки го знае. Една вечер, когато Янко таман се гласял да си върви у дома, таласъмът се показал иззад едно буре, отишъл до масата и се покатерил на един стол. Янко зяпнал като го видял, ама корав бил, та не се уплашил, а седнал срещу таласъма, и сипал в две чаши по малко първак:
- Нещо има да става, щом ми се показваш, нали?
Таласъмът сръбнал от чашата, потреперил и отвърнал:
- Ами да, има да става. И то лошо има да става.
- Я кажи – рекъл Янко и долял чашите.
- Както сте я подкарали, ще се срине небето от богове, това е което ще стане. И тогава – ни села, ни казан, ни ракия...
Страшни били за казанджията тези думи – изглеждало, че не само светът ще свърши, ами и ракия нямало да има вече. И прав бил таласъмът, виждал Янко, че нищо добро не ги чака – деца не се раждали, всеки си седял у дома и дума с никого не обелвал дума, добитъкът и той се шляел увесил нос, сякаш нямало ни оран, ни жътва. Направо някакъв апока...алпокалис...абе онова там, дето свършва светът, как му беше името. Както и да е. И тогава таласъмът казал ония свети думи:
- Затваряй.
- Да затварям, какво да затварям?
- Затваряй казана. Още от утре. Спираш работа и толкоз.
Янко се ядосал:
- Бе какви ги приказваш ти?! Село без казан виждал ли си? Ми аз, аз какво ще правя, а?
Толкова се притеснил, че надигнал направо шишето с първака и тъй се задавил, че очите му щели да изхвръкнат. Таласъмът обиколил масата и го потупал по гърба, а когато Янко си взел сулука, обяснил:
- Точно така, село без казан няма. Тоест, няма казан – няма село. А ти държиш и двете села в ръцете си. Схващаш ли?
Казанджията забил поглед в масата и някое време не помръдвал. След това вдигнал глава:
- Мислиш ли, че ще се укротят като им врътна кранчето? Тия идиоти?
Таласъмът се почесал по корема, хлъцнал и отвърнал:
- Сигурен съм. Пък и нямаш изход – ако продължи така, след някое време ще се наложи да затвориш казана, само че завинаги...
Поговорили още малко и Янко си тръгнал за Кутра.
На другия ден бил ред на маминдолци да варят и ей ти ги – докарали джибрите. Докарали ги, ама казанът затворен. Поседяли, почакали и се върнали – рекли си болен е казанджията, утре ще дойдем пак. На другия ден отново – казанът пак затворен. На третия – също. И докато се помайвали, дошъл четвъртият ден, когато бил ред на кутренци. Тъй пред казана се събрала малка тълпа ракиджии. Навсякъде хвъркат плодови мушици, магаретата предат с уши, а народът пристъпва от крак на крак и се стреми да не поглежда към другоселеца. По едно време отдолу се задала каручката на Янко. Спрял той пред вратата и без да разпряга влязъл вътре в казанджийницата. Оставил вратата отворена, да се вижда какво прави. А правел това, че започнал да развива лулите на казаните. Хората ахнали, като видели тая поразия. Размърдали се, развикали се – ама аман-заман, как може... А Янко излязъл, огледал ги и казал:
- Край. Вие не сте хора и селата не са села, а сбирщина от глупаци. Там, дето няма село, няма и казан, няма ракия. А щом няма ракия, няма и туршия, няма мръвка, няма и...
Всички застинали. Гледали ужасено казанджията и не знаели какво да правят – тъй ги зашеметили думите му. Чак и гората се умълчала, всяка птичка и друга живинка се спотаила и тишината била такава, че можело да се чуе как горе на небето боговете тихичко си шепнат.
Колко е траяло това, не се знае, но по едно време един от по-смелите богове се показал иззад облаците и извикал:
- Айде бе, ей! Какво се мотаете, ами не славословите и не четете молитви? Я се стегнете, че...
Тук богът млъкнал рязко. Защото видял как го гледат няколко десетки чифта очи. Тъй го гледали, че му се прищяло да не е вече бог, ами...ами гущерче например – да се шмугне под някой камък и там да остане до вечерта.
Още било тихо, а после, без дума да продумат, хората взели да разтоварват каци и бурета от каруците. Един маминдолец, по-ербап от другите, влязъл в казанджийницата и рекъл:
- Бат Янко, недей бе. Туряй пак лулите, че я виж колко народ сме се сбрали. Работа сме дошли да вършим, а не да зяпаме в небето...
Ами това е. Тъй го знам, тъй го разказвам. В Кутра има църква и поп Митър си е баш харен, ама кутренци не си дават много зор, особено за постите. В Мамин дол църква няма, от Бяла борика идва чат-пат поп Васил, колкото да опее умрелите и да преброи живите. А ония стотици малки богчета лека полека се изгубили – кой хванал пътя за Сливен, кой за Кортенските бани – няма ги и толкоз.
А селата ги има. И двете. Под едно небе са, един бог е отгоре само. Е, не му знаят името и почти не го срещат, ама какво толкова. Хора да има, това е важното. Хора.


Публикувано от viatarna на 05.02.2015 @ 23:02:49 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   verysmallanimal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 9


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

25.07.2021 год. / 03:41:15 часа

добави твой текст
"Spiritus sanctus или за това, което крепи света" | Вход | 11 коментара (25 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от IGeorgieva на 07.02.2015 @ 21:52:30
(Профил | Изпрати бележка)
От мен: Сполай ти!
:)


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от verysmallanimal на 07.02.2015 @ 22:31:56
(Профил | Изпрати бележка)
:) Радвам се, че ти хареса :)

]


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от rajsun на 07.02.2015 @ 17:07:40
(Профил | Изпрати бележка)
Човек колкото остарява по-кекав става.
Тъй де, затова лесно се натъжавам(((
Бъди!


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от verysmallanimal на 07.02.2015 @ 17:23:38
(Профил | Изпрати бележка)
Хахахаааа! За кекави поостарели момчета като нас има цяр - една греяна ракийка с медец. Ако не помогне - втора.... :) :)
Жив и здрав да си!

]


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от mariniki на 06.02.2015 @ 22:11:33
(Профил | Изпрати бележка) http://mariniki.blog.bg/
радвам се, че оставих разказа ти за накрая... ей, така
както си четях ми напълни душата... и моите
аплодисменти са за теб, от сърце...


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от verysmallanimal на 06.02.2015 @ 22:27:06
(Профил | Изпрати бележка)
Ееее...благодаря! :)

]


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от shrike на 06.02.2015 @ 09:13:07
(Профил | Изпрати бележка)
Друго си е да ти започне денят с един такъв текст... Ашколсун машала, че и евала!


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от verysmallanimal на 06.02.2015 @ 11:31:41
(Профил | Изпрати бележка)
:) Дето викат - Сабахла хаир орсум! :))

]


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от Lefty на 06.02.2015 @ 06:45:09
(Профил | Изпрати бележка)
Свежо, пиперливо и винаги актуално, като тематика:)


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от verysmallanimal на 06.02.2015 @ 11:27:35
(Профил | Изпрати бележка)
:))) Те, духовните неща, дали от църквата или от казана идат - все са актуални :)
Радвам се, че ти хареса!

]


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от mamontovo_dyrvo на 06.02.2015 @ 08:52:59
(Профил | Изпрати бележка)
Съдра ме от смях и истини! Гениално копеле си, Гаврилка! Хехехехе! Сълзи ми текнаха!


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от verysmallanimal на 06.02.2015 @ 11:30:38
(Профил | Изпрати бележка)
Не са сълзи това, дето ти е текнало, ами си се задавил с ракия... :)))

]


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от GalinaBlanka на 06.02.2015 @ 08:32:52
(Профил | Изпрати бележка)
Всеки разказ с марка "Мамин дол" е несравнимо удоволствие с автентичен вкус и цвят!:)


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от verysmallanimal на 06.02.2015 @ 11:29:37
(Профил | Изпрати бележка)
Щастлив съм, че ти хареса!

]


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от zebaitel на 06.02.2015 @ 07:32:36
(Профил | Изпрати бележка)
Ох, как ни липсва Янко казанджията!!!

Мехлем са твоите приказки, VSA!


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от verysmallanimal на 06.02.2015 @ 11:28:49
(Профил | Изпрати бележка)
Липсва ни, защото прави мехлеми за вътрешно намазване :)
Здравей, zebaitel!

]


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от sradev (sradev за пощите go2.pl wp.pl) на 06.02.2015 @ 01:32:33
(Профил | Изпрати бележка) http://aragorn.pb.bialystok.pl/~radev/huli.htm
Kojiki
Нявя ме на мисълта да пренапиша Книгата на отдавна станалото - там де що има - дух до дух и бог до бог и все островчета правят.
Поздрави


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от verysmallanimal на 06.02.2015 @ 11:25:53
(Профил | Изпрати бележка)
Туй за островчетата е вярно. Разделяй и владей му е майката :))
Поздрав!

]


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от rumpel (rumpel@abv.bg) на 06.02.2015 @ 06:39:19
(Профил | Изпрати бележка)
Удоволствие си ми! :)


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от verysmallanimal на 06.02.2015 @ 11:26:14
(Профил | Изпрати бележка)
И ти на мен, Руми!

]


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от Mia2442 (mia2442@gmail.com) на 10.02.2015 @ 19:18:10
(Профил | Изпрати бележка) http://www.youtube.com/watch?v=NxBTchwLQ3g
Чела съм някъде, че в Шумер, освен бога на племето, всеки си е имал и малък, персонален бог, с който си е влизал в лични договорки - което е било доста удобно, като се замислиш!:):):)
Та нищо чудно маминдолци да имат древно шумерско потекло!;)
Супер-разказ!:)


Re: Spiritus sanctus или за това, което крепи света
от verysmallanimal на 10.02.2015 @ 21:32:14
(Профил | Изпрати бележка)
Хехееее, не го знаех това ! Мога скромно да предположа, че навремето Шумер, а и Акад, са били квартали на Мамин дол :))))
Благодаря ти, Миа!
:)

]