автор: boliarkabg

Седи насреща ми, а погледът и е някъде зад мене.
-Дори вино нямаш, а ако си истинска българка и ракия би се намерило при тебе. Ей така, за връщане към корена.
-Аз съм се върнала при корена си, а и разбрах, че не съм го отскубвала от земята, коренът ми е дълбоко в нея - отвръщам вяло.
-Ракия ли ти трябва за да философстваш и говориш небивалици на хората? Щото на мене си ми нужна само ти, никой друг и тогава имам какво да им кажа. - продължавам едва, едва.
Тя ме поглежда, въздъхва и става. Отива до хладилника и вади умряла от студ бутилка бяло вино. Знае, че винаги имам. Налива бавно в чашите, пуска лед. Големи кубчета, които пращят и се въртят красиво.
-Вие, пишещите братя все нас слагате пред себе си, все оправдание с нас търсите. Кога сме край вас забравяте,че ни има, кога ни няма зацикляте.
Седя с наведена глава, а на сърцето ми е тихо някак и пърхаво. Щом тя е тука всичко ще започне наново. Ще пиша, ще пиша без да спирам. Ще зная, че е край мене, тъдява, щом спра или се обърна тя ще ме побутне и ще ми посочи клавиатурата. Да пиша, да не спирам и прекъсвам тая чудесна мисъл. Така цели часове. Накрая ще въздъхна щастливо, ще затворя лаптопа и ще посегна към стопленото отдавна вино в чашата. Няма да забележа, за мене ще е все така студено и искрящо.
-Виждаш ли - понякога ми казва тя - няма нужда да се напъваш и да търсиш философски зрънца. Това е за философите работа. Ти пиши това, което имаш да казваш, хората сами ще проумеят.
-Нали търся пътят, истината, аз също търся зрънцето, не го правя само за хората.
-Ти го търси, но не се напъвай, не фалшивяй. Пиши, разкажи по човешки и топло. Всичко само си идва на мястото. Вълнува душите и тогава те сами откриват истини и пътища.
Дзъъън, звънът на чашите. Подканя ме.
-Какво се замисли, в писането му е майката .
-За тебе мисля - викам й, - за тебе, за нашите отношения, за вдъхновението.
-Вдъхновението, мила моя, ти дава Господ чрез мене. Той просто ти отваря едно прозорче да надникнеш там, в другия свят, да видиш и да пишеш. Не е нито моя, нито твоя заслугата за случващото се на белия лист. Аз идвам и махам райбера на прозорчето ти, а ти го открехваш. Гледаш, дивиш се и пишеш. Каквото успееш да видиш, да напишеш и край, затваряме прозорчето. Толкова ти се дава. На тебе, ти си избраната. Да го видиш за момент, да го напишеш и разкажеш на другите. Те чакат, те чрез тебе надникват там, в Божия свят. Чрез тебе преживяват чудни истории, размишляват, прозират истините. Понякога си тръгвам, но не затварям прозорчето. Потърси сама пролуката,без мене. Потруди се, заради другите.
Отпивам хладка глътка бяла течност и си мисля: „Да, ти отваряш, ние надникваме и пишем. После редактори, издатели, коректори. Всички те преправят и поучават, а не знаят, че това е Божие писание, че не е за редактиране, защото е такова, каквото е!”
-Навярно си разбрала вече, че за всеки от вас, пишещите, е определено мястото и темата още от раждането ви. Не се откъсвате от определеното. Животът ви гравитира край него и когато ви дойде времето, прозорчето се отваря. На някого още в детството, на други години по-късно, но кой каквото трябва да каже на света, го казва. Определен е. Затова усетиш ли светът пред тебе, сядай и пиши, изливай на листа, пък после ще видим.
-Имаш ли представа какво е за нас, пишещите, писането, надникването там както ти ми го описваш. Това е видение, сън, друг свят...- замълчавам замислено- всъщност такова, каквото е ,нали?
Тя се усмихва, допива чашата си и става.
-Хайде сега, пиши, не се озъртай, не ме търси. Аз съм тук, наоколо, а светът, който чакат хората е пред тебе. Пиши, времето тече.
Музата ми. Тя е тук и не е. Винаги когато не я очаквам се появява без да мисли аз къде съм, а винаги когато я искам край себе си, не се обажда, оставя ме да я търся.

Милка Маркова