автор: ipalam

"Кой, аз ли не мога да бъда нежен?"
Константин Павлов

Днес, когато по чехли влизам
в големия ни апартамент,
обзет от старчески егоизъм
и от старчески сантимент

и по свойта житейска крива
мислено тръгна назад,
виждам - просто не ми отива
да съм все още млад.

Виждам, някак си идилично,
хълмът обвит в мъгли
и душата ми ревматично
боли.

Този хълм не е отбелязан
на световния географски атлас.
Егоистично е, но го пазим
за нас.

Този хълм, тази прелест, изпусната,
сред града.
Романтичен вулкан на чувствата
и - околна среда.

За оглупели общественици -
всеобща грижа. И чужда.
За пенсионирани девственици -
ад и пъкъл, и ужас.

Дайте Синай на набожните,
на стиховлюбените - Парнас,
Монмартър на всички художници,
Бунарджика - на нас.

Този хълм е за нас огледало,
за мечтите ни - рай.
Този хълм е едно начало,
този хълм е безкрай.

Тук тайнствено шепне вятърът
под папратово крило.
И огромно е - като Екватора -
виенското колело.

Тук припламваха твоите ириси
и зовът им бе шеметен зов.
Тук дори алгебричните изрази
бяха изрази на любов.

Тук думите бяха излишни -
под самия небесен свод -
над жизненото равнище,
над самия живот.

Тук ще идваме в дни безнадеждни
и ще си спомняме тук
как сме могли да бъдем нежни
един към друг.

Бяхме млади и неподкупни,
и тържествени - като химн.
Бяхме една хидроксилна група,
отстранена от час по химия.

И независими с теб вървяхме
под самото небе.
Ех, какви страшни хипари бяхме.
И хълмът как либерален бе.

Тук гълъб призивно гукаше,
нейде цвилеше кон - за ездач.
И въздишката ти се спускаше
под формата на вечерен здрач.

С аромата на сини люляци
тя се спускаше мълчешком
по извитите стръмни улици
към един нереален дом.

Колко несправедливи бяха
моите съквартиранти.
И една върху друга лежаха
ученическите ни чанти.

Бяхме може би малко ретро.
Но в прохладната зеленина
се обичахме на 500 метра
надквартална височина.

Бяхме два облачни силуета.
Бяхме един съсъд.
И Халеевата комета
следваше своя път.

И задъхано, до забрава
рецитирахме чак до мрак
ти - Марина Цветаева,
аз - Борис Пастернак.

И сияеща, и разрошена,
и разсърдена уж,
ти се криеше на Альоша
зад гранитения ботуш.

Ала всичко това в момента
е обвито в мъгла...
Две прашинки в апартамента
ми напомнят крила.

Няма в очите ни онзи пламък,
няма шеметен зов...
Може би сме крайъгълен камък
на една друга любов.