автор: jantreya

Когато късно вечер вятърът
прегърне тежките ми глезени
и се зарови див в косата ми,
а тя сребристо зазвъни.
Когато дъвча тишината
на вкусни и изящни резени,
светът забравя за тъгата
и ме поглежда отстрани
с такава обич неочаквана
за грубата му същина.
Навярно вътрешно разплакана,
(но външно никак не личи)
се скривам в гънките на мрака,
под трепкащите свещи на
звезди – деца на зодиака
с умора пъстрите очи.
Тогава ме изпълва вярата,
че съм засяла с обич времето,
че уморените ми крайници
са сътворили чудеса.
Тогава тихичко изгарям,
понесла на духа си бремето
и в жертва куп мечти омайници
на своя сън ще принеса…