автор: boliarkabg

Седим си на импровизирана трапеза с баща ми и сладко похапваме пържени филийки. Сиренце, мед, кой каквото поиска. Отстрани ухаят чашите ни с кафе.
Слънцето се мъчи да надскочи сливарлака до кладенеца и аха ще го стори. Меко приплъзва лъчи, играе си по стената, блести в очите на татко, а мене благодатно грее в гърба. Птичета разногласни наоколо колкото щеш. Лястовички цвърчат летейки, пълнят човки със закуска за потомството си. Врабчета радостно подскачат насред тавичката с изоставената котешка храна.Скорците от ябълката отдавна са станали и хукнали да изкарват прехрана за второто люпило малки. Кукувицата вече я няма. Татко казва, стига й любов за тая година. Гугутка гуква за кратко отнякъде. Тия тъй любвеобвилни птици поизчезнаха в последните десетина години или хайде да кажем намаляха силно. Казват, че се изместили на север. Може, то кой ли не емигрира от нашата Родина. Безшумно над главите ни ниско прелетя щъркел по посока на близките дерелици. Някакво сладкогласно птиче се обажда от близката кумбълка „чурулик, чурулик”. Питам татко какво е, а той нали е със слухово апаратче не го дочува добре, ядосва се, после му примъчнява и ми отговаря: „Абе, птиче, слушай го там и се радвай”. Радвам се. Зад гърба ми е моята градинка. Казвам „моята” защото тая година лично и собственоръчно съм сяла и садила всичко в нея, прекопавала,плевила. До тук резултатите са обнадеждаващи.
Пием си кафето с татко, слушам сутрешното му инфо за политическата обстановка в страната и света, прогнозата за времето. На село ли съм не гледам телевизия, не влизам в нета, не чета вестници. Работя си, наслаждавам се на тишина, на стари и верни приятели, студена болярка, чета книги. Не ме интересува нищо и никой. Освен баща ми се чувам само с още два скъпи на сърцето ми гласа. Това е. „Всемирна тишина” както се казва. Какво друго да интересува човека в тая благодат? Нима можеш да замениш с нещо радостта от слънцето, от тишината, от тварите, които летят, пълзят, жужат, пеят, бръмчат, хапят, лаят, промъкват се наоколо? Няма по-голяма радост от това да наблюдаваш как всичко расте, цъфти, ухае, връзва плодове. Не може да не забележиш богатата палитра на природата като започнеш от цветовете и завършиш с плодовете. Само кумбълките колко цвята са знаете ли? Лимоновожълти, кехлибарени, медни, розови, червени няколко вида, лилавеещи, синкави. Може и още да има, ама тия виждам в нашата и околните градини. Колко вида орехи има знаете ли? Дребни, едри, костеливи, или пък лесно даващи ядките си, по-ранни и по-късни. Да не разказвам , че през изоставените, запуснати, обрасли дворове се промъкват диви зайци, кошути, че и чакали. За бялките, змиите, поровете, невестулките, катеричките и другите животинки да не говорим. Като се заслушаш деня и нощя в оглушителната тишина не е толкова тихо. Чува се лекото шумолене на листата, скърцане и свирни на най-различни божии твари, птичи песни, кучешки лай, котешко мяукане, жабешко квакане. Всичко това така вплетено, че ти шум не чуваш, а едно наслаждение, омая.
Слънцето най-накрая успя да изскочи над дърветата до кладенеца, кафето е изпито. Баща ми хваща сърпа си, затананиква си някаква песничка от безкрайния си репертоар и заминава на трудовия фронт. Така обича да казва. Тревата е само негова. В борбата с нея той е сам. Аз пък слагам „очилата за далечно виждане” както се шегувам, надявам ръкавиците и се обръщам усмихната към малката си градинка. Закуската ни е приключила и всеки се заема със свещенодействието си. На душите е леко, мисълта лети без посока и тревога. Идилия, благодат, наслаждение, кой както си го нарече или го чувства със сърцето си.

Милка Маркова