автор: varan

(заглавието е почти случайно избрано, тъй като случката е само фрагмент от сън и основата й ми е непозната)

Спрях се на известно разстояние от нея и се загледах. Девойката клечеше присвита в една ниша в стената, със склонена глава и протегнати в шепа ръце. В шепата й лежаха някакви смачкани хартийки и тя повтаряше някакви думи, които обаче не успявах добре да чуя. Стоях там в леко недоумение, чудейки се какво ме е накарало да се спра при тази просякиня. В този момент съвсем близо край нея премина някаква жена на средна възраст, бързаше, движенията й бяха резки, нервни. Без да се спре, жената само протегна ръка към шепата на просякинята. "Какво ли ще й даде?", мина ми през главата, когато очите ми забелязаха нещо неочаквано - жената дръпна една от хартийките от шепата на девойката и продължи пътя си със същата нервна, почти агресивна походка. Макар и със сведени надолу очи, девойката сякаш усети какво се е случило и съвсем леко надигна глава в посоката, в която се отдалечаваше жената. В следващия момент хартийката се озова отново в шепата й, жената се обърна за миг, успях да забележа объркания й и леко гневен поглед, после изчезна в тълпата. Стоях там като парализиран, умът ми изключи, сетивата се изостриха и успях да дочуя думите на девойката: "На нея не й трябват...". После тя отново склони глава и продължи: "Вземете, вземете!". Макар и да не бях толкова близо до нея, наоколо нямаше никакви хора и почувствах някаква необходимост да отговоря: "На мен също не ми трябват...". "Отивате до хлебарницата, нали?", каза и без да дочака отговор, допълни: "Зад ъгъла клечи старица, дайте й ги, на нея ще и помогнат...". Все още без възможност да размишлявам, интуитивно, се приближих и протегнах ръка към шепата на девойката. В този момент върху ми се стовари цялата абсурдност на случката... девойката всъщност беше статуя.