автор: mitkoeapostolov

Връх Атон

Когато слизаш от ферибота към девет и половина сутринта, мъглата все още не се е вдигнала. Прибираш демонтириума (визата, с която ти е разрешено да влезеш в светите земи) в раницата и поемаш напред.
С първата стъпка започва почти вертикално изкачване към терасите на скита „Св. Ана”. Скитовете са малки монашески обители, подчинени на по-голям манастир. Вместо таксита, в пристанището са паркирали няколко десетки синджира от по пет-шест коня. Докато се изкачваш по криволичещата каменна пътека, се разминаваш с тези кервани. Нагоре те са натоварени с чували хранителни продукти и каси вода, а надолу са празни. На първия кон винаги язди човек, който на слизане ходи пеша. Копитата на животните не са подковани, което допълва усещането, че времето тук е спряло.
В низината преди скита пътят е наситен с маслинови дръвчета, обсипани със зрял плод. Някои от тях скоро ще бъдат обрани и плодът ще се съхрани в контейнери с марина. Други ще се пресоват и ще се превърнат в кехлибарен зехтин. След около час по лъкатушещата пътека достигаш скита – сбор от древни и съвременни постройки, накацали като скални орли върху отвесните скали на „Света Ана”. Според стара легенда, в тази обител се пази кракът на Божията майка, който за пръв път стъпва на полуострова при едно корабокрушение на път за Кипър. След като става свидетел на красотата на Атон обаче, Богородица моли своя син да ù отдаде земята и повелява друга жена да не навлиза в нея.
Когато обърнеш поглед към Ситония, средния ръкав на полуостров Халкидики, морето синее – прозрачно, безбрежно, божествено. Няма как да не се възхитиш на гърците, че са успели да запазят това парче райска земя далече от бизнес интересите на пазарната икономика.
Пътеката криволичи все нагоре, а през десетина завоя се открива гледка към залива, където „Света Ана” се смалява с всяка крачка.
– Do you speak English? – те пита свещеник с американски акцент.
– Yeah, sure – отговаряш гордо.
– You are not allowed to wear shorts in the holy lands. Are you orthodox?
– Yes.
– Then please change.
Слагаш дългите панталони отново и въпреки дискомфорта, продължаваш нагоре без да се засягаш от забележката. Мястото има своите странности и правила, които може да изглеждат неприемливи отстрани. Въпреки това, именно тези особености са запазили неповторимата автентичност, която не може да се види в други свети земи. Ватикана бледнее като бедна и кичозна реплика на извращението на Божията воля, която тук изглежда запазена много повече в своята скромна и аскетична форма.
С увеличаването на надморската височина и пейзажът променя своя облик. Маслиновите дръвчета отстъпват на букови храсти, обсипани с жълъди, питомен кестен и някои иглолистни видове. Пътеката се изправя. На разклона се появява самотна скала в далечината към Ситония, окъпана в топлите лъчи на слънцето. Мъгливата завеса постепенно се вдига и към един и половина следобед за пръв път се появява и връх Атон – гол, скалист, бял и величествен. Обръщаш се назад и погледът ти се дави в есенната палитра от жълто, зелено, червено и оранжево, с която природата е боядисала този персийски килим, извезан в подножието на гордия гигант.
Геният на природата е довел тук поклонници от всякакви православни националности – молдовци, беларуси, руснаци и гърци. Всички изглеждат приветливи и усмихнати. Един ще те поздрави с „Калимера”, друг ще каже „Здравствуйте”, но всички споменават Божията сила. Всяко послание завършва със „с вами Бог”. По пътеката срещаш отец, който почива, седнал на камък. Той те моли да изчакаш докато куцият му спътник го настигне. След като смирено изпълняваш волята му, той те благославя и продължаваш напред.
Буйната растителност дава път на мъх и треви. Показват се скалните постъпления към върха. Облаците го обгръщат в мистерия, която от време на време се разкрива и в тези проблясъци си мислиш, че разбираш отлично смисъла на собственото си съществуване.
След четири часа безспирно изкачване, достигаш „Панагия” – каменна църква заслон в подножието на Атон. Сградата е едноетажна и се разделя на три помещения. Първото, в което влиза посетителят, е столова с две дървени маси, всяка с по две дървени пейки, на които могат да седнат общо около двадесетина човека. В десния ъгъл, до входа, се издига масивна каменна мивка. Водата от огромен червен варел, закачен на стената с метални куки, се оттича в коритото. Малка стая, превърната в черква с икони на Исус и Дева Мария, се открива през втората врата на постройката. Вътре кадят свещи. Третото помещение е обща спалня с двадесетина двуетажни легла, за които се състезават поклонниците. Въпреки че по обед на дюшеците лежат само раници, тежка миризма на влага и спарени чорапи удря обонянието още на входа.
Пред заслона стои черен катър, а диво куче го лае от време на време. Голяма част от поклонниците са облечени в черни религиозни мантии и носят черни килимявки. Октомврийското слънце ги напича, бузите им почервеняват и пот се спуска на буйни ручеи от челата към гъстите им черни бради.
Отново поемаш нагоре – последен напън преди да достигнеш желаната цел. Растителността към върха се състои от няколко иглолистни дървета, които като зелена изумрудена броеница пазят Атон от уроки. Пътеката от заслона се вие нагоре, като лъкатуши на всеки десетина метра. Чакълът по земята затруднява придвижването. Само ниските хвойнови храсти и скален мъх разнообразяват безкрайната белота на камъните. Под самия връх наклонът става толкова стръмен, че пътеката се прехвърля на съседния рид.
След малко повече от час, считано от заслона, достигаш до Атон. Пред теб се открива потресаваща гледка. На изток се издигат скалите на „Света Ана”, които срамежливо се крият между няколко пухкави бели овце. От запад те наблюдава остров Тасос, обвит в есенна мъглявина. На юг синее безбрежното Средиземноморие. На север се простира остатъкът от светата земя. Коларските пътища пресичат като вени зелената корона на полуострова и водят до свещените за православните манастири.
Часът е четири и половина и ти си изправен на 2033 метра. До теб е незавършеният строеж на нова църква. Слънцето преваля на запад и осветява варовиковата скала, на която се издига метален кръст с надпис 1893.
Почиваш за кратко и поемаш по обратния път, за да съзерцаваш залеза при заслона. Кървавите слънчеви лъчи замират над металния кръст, издигнат до постройката. Руски православен свещеник ти съобщава, че от десет до един вечерта ще отслужи литургия в стаята параклис.
След залез всички поклонници влизат в заслона или поне тези, за които има място. Поради големия туристически наплив, немалко посетители ще нощуват в спални чували отвън. Вътре гори камина. В едно менче, закачено над огъня с желязна кука, ври вода за чай. Всички хапват набързо и си лягат към осем. Прозорците и вратата са затворени, въздухът тежи върху дробовете. Добре че Господ е дал на човешкото обоняние магическата способност да привиква към всичко. Умората от прехода те смазва в безпаметен сън. Събуждаш се към един сутринта от шумолене из стаята. Виждаш как поклонниците се завръщат от служба и един по един се наместват в леглата. Пак заспиваш. Събуждаш се отново към четири от дъскорезницата, която тресе стаята. Поне петима души в стаята хъркат като глигани. За съжаление, слуховият ти апарат не е толкова приспособим колкото обонянието ти. Не можеш да заспиш повече, но и това е достатъчно. Ставаш с останалите като се развиделява, към седем.
След кратка литургия на каменната площадка пред сградата, вярващите тръгват към върха. Слънцето хвърля първите си лъчи, за да освети пътя на поклонниците. Ти поемаш в противоположна посока – надолу към „Света Ана” и пристанището.


Манастирите по западния бряг

По обратния път с ферибота машината цепи лазурната вода и спира на всяко малко заливче, в което един след друг се редуват крайбрежните манастири „Свети Павел”, „Дионисият”, „Григорият” и „Свети Петър”. Солидните каменни основи и старинната архитектура им придават вид на непревземаеми средновековни крепости. На слизане в Дафни, едно от двете микроселища на полуострова, отново установяваш, че времето е спряло преди около век. Къщите са изградени от дървени греди, бяла мазилка и каменни покриви и са заобиколени от маслинови дръвчета. Купуваш хляб и маслини и поемаш пеша на север към останалите крайбрежни манастири.
Използваш случая, че коли се движат по същия коларски път, по който вървиш и вдигаш ръка да спреш някоя на стоп. Голям черен джип намалява и прозорецът се спуска автоматично. Подава се глава на поп с расо, който на английски те пита закъде си тръгнал. Отговаряш, че отиваш до следващия манастир и той ти прави знак да се качиш. В колата кънти църковна музика. На слизане гръцкият свещеник ти пожелава лек път.
Прекрачваш входа на манастира „Ксиропотам” – първия, който посещаваш на това поклонение. Приемат те в архондарика, специалната стая за гости в манастирите по светите земи. Питат откъде си на английски. Отговорът „България” не очарова монасите. Интересуват се ще останеш ли за вечерта и „Не”-то ги успокоява. Искат да знаят дали си дошъл за започващата църковна служба и ти лъжовно потвърждаваш.
Заедно с група местни и група румънци влизаш в манастирския двор, където ти правят забележка да не снимаш. В самата църква свещеникът произнася слово на гръцки, което не разбираш. Водачът на румънската група превежда след всяко прекъсване. В края посетителите се редят на опашка и започват да целуват някакви кутии. Редиш се и ти като другите и се кръстиш като тях – нагоре, надолу, надясно и наляво. Като идва твоят ред да целуваш кутиите, виждаш, че в едната има мумифициран крак, а в другата – череп. Странна работа. На излизане от църквата питаш монаха от кого са тези мощи и той ти обяснява, че кракът е на свети Трифон, а черепът – на свети Николай, нов великомъченик, убит от турците в Константинопол.
Свещеникът се интересува кой манастир ти е издал демонтириума. Съобщаваш, че имаш разрешение за посещение на светите земи от Зографския манастир. Монахът най-прилежно ти разяснява, че след като визата ти е оттам, нямаш право да се разхождаш по останалите манастири без специално разрешение за това от Солун. „Господ дали иска специално разрешение от Солун, за да посети манастирите си в Света гора?” – питаш се ядосано. Ако довчера си се възхищавал от гърците, тяхното недружелюбно и открито ксенофобско поведение вече не те очарова толкова днес. Свещеникът продължава да ти разказва как снощи група българи с виза от „Зограф” чукали на портата минути преди затварянето и искали подслон. В гърдите ти се заражда яд, а в устата – лоши думи за тези Божии места. Предложението му да те нагостят не те умилостивява, но любопитството да опиташ храната надделява. От малка витрина си вземаш овче сирене, ориз със зеленчуци, печена и белена червена чушка и чаша вишнев сироп.
Въпреки божествения вкус на гозбите, единственото, което ти идва наум е „Timeo Danaus et Donna Ferentes” и не напускаш манастира с приятно чувство. До този момент повелята да не се допускат жени на полуострова ти се е струвала логична и дори разбираема на фона на спокойствието и простотата, които си изпитал. Но сега, когато и ти не се чувстваш добре дошъл, поглеждаш забраната от различна гледна точка и не си толкова сигурен в нейната правота.
Отправяш се пеш по пътеката към руския манастир „Свети Пантелеймон”. Когато към два и половина достигаш пределите му, следваш табелите за архондарик. В стаята за гости никой не идва да те посрещне. Напразно чакаш десетина минути. Накрая питаш на развален руски самия архидякон и той ти казва, че няма проблеми да влезеш да разгледаш църковния комплекс. Манастирът е огромен и изключително пищен. Основите по традиция са от камък, а някои от стените, особено от вътрешния комплекс, са боядисани в синьо. Църквата „Свети Пантелеймон” се издига с типични руски кубета, отново обагрени в цвета на вълните от залива. Повече няма какво да те задържа и се отправяш пеш по пътя край брега към следващия манастир – „Ксенофонт”.
На пристигане отново никой не те посреща. Разглеждаш двора сам. Впечатляват те две големи дървета, обсипани с плодове – едното портокалово, другото райска ябълка. Нямаш представа защо, но все повече имаш усещането, че Господ и неговото духовно царство отсъстват зад дебелите манастирски стени.
Отново поемаш по крайбрежния път. На един самотен каменист плаж се потапяш в солената морска вода. Изнуреното ти от прехода тяло се отпуска от хладния допир, а силното октомврийско слънце те изсушава почти мигновено. На няколкостотин метра се издига и последният манастир на западния бряг на Света гора – „Дохияр”.
За пръв път в архондарика те посреща свещеник с чашка узо, парче локум и стакан вода. Докато ги консумираш, разглеждаш най-интересната икона, която си видял по време на своя път. От нея те гледа дяволът. С езика си е пленил човек, потънал в греховно блаженство, изобразено чрез различни обилни блюда. Отстрани група праведни свещеници с черни бради гледат строго и неодобряващо.
Домакинът ти отваря малко параклисче, в което се помещава икона на Дева Мария и Младенеца с посребрени ореоли. Около тях висят всевъзможни синджирчета и златни кръстчета. Свещеникът ти обяснява, че иконата е чудотворна и е помогнала на хиляди бездетни двойки да се сдобият с рожба. Благодариш за отделеното внимание и си пожелаваш най-съкровеното. Според домакина, ако вярваш истински и не си поискал нещо материално, молбата ти ще се сбъдне. Прекръстваш се, излизаш и сърдечно се обръщаш към свещеника: „Ефхаристо!” Здрависвате се и продължаваш напред.
Часът е пет, а трябва да стигнеш Зографския манастир преди залез. Поддържаш високо темпо по брега, огрян от гаснещото слънце, и приближаваш двете старинни кули, откъдето пътят се отклонява нагоре към планината. Според легендата, тези кули са били построени от цар Асен, когато българските земи са се простирали дотук. Докато вървиш, срещаш групи от монаси, които събират брулени маслини в щайги. От отбивката продължаваш да ускоряваш крачка и достигаш манастира точно преди залез.


Зографския манастир

Стаята за гости е заключена. Бързо намираш свещеник, който те уведомява, че ще трябва да изчакаш да приключи литургията, за да те настанят. Успява да ти осигури и вечеря, въпреки че си закъснял. Постният гювеч от бамя с картофи, зелевата салата и двете вафли за десерт представляват една от най-вкусните гощавки в живота ти след двадесеткилометров преход.
Хапваш и за кратко влизаш в църквата, където се чете литургия. В сградата е напълно тъмно, освен десетина свещи, които озаряват лицата на монасите. Един от тях напевно чете молитва, докато поклонниците смирено слушат. Бог пак е тук!
След края на службата, един от свещениците те настанява в старата спалня с тридесет и две легла, защото новата ремонтирана гостна е препълнена. Отецът те информира, че молитвата е в четири сутринта. Докато наблюдава слисаното ти лице, се усмихва и добавя: „Радвам се, че си дошъл.” Хубаво е да си у дома и да си желан! Затваряш вратата и виждаш, че на нея е залепен списък с правилата на поведение в Света гора. Една от точките забранява къпане в морето.
Когато в четири сутринта обаче свещеникът те буди за молитва, вече не вярваш в Господ. Опитваш да спиш още, обаче не можеш. Ставаш и се отправяш към църквата като сомнамбул. Заставаш прав пред една от дървените пейки и смирено навеждаш глава. Двама свещеници четат молитви – единият от лявото, другият от дясното крило. В залата цари почти пълен мрак, освен меката светлина, струяща от свещите. Напевният глас на монасите успива. От време на време в службата се включва и игуменът. По пейките седят не повече от четирима-петима други поклонници. Останалите спят.
Господ също се показва, ту от смълчаните стени, ту от преддверието на църквата, ту от хармоничните напеви. Изпадаш в унес или по-точно в транс, прекъсван единствено от „Господи, помилуй!”. С течение на времето все повече поклонници се включват в службата – целуват иконите, вписват имената си за четене. Броят на певците в псалмите също се увеличава, като към седем сутринта се формира истински хор. Когато смазаните крака и умората те побеждават, сядаш на дървената пейка, но духът ти винаги остава изправен.
Постепенно мракът навън отстъпва място на здрача и накрая на светлината, която буйно нахлува през църковните прозорци. Сякаш в целия този транс заедно с Господ си извървял пътя от тъмнината към деня и сега на душата ти е леко и спокойно. Службата приключва малко след осем, когато всички присъстващи минават да целунат светите икони.
Излизаш от черквата и питаш дали има работна дейност, в която да се включиш доброволно. Послушникът, който отговаря за градината те повежда с него. Ходите пеша до хармана под входа на манастира. Земята е разделена на пет-шест каменни тераси. Задачата ви е да оплевите една от терасите, за да може да бъде изорана.
Преди работа обаче послушникът ти предлага закуска – овче сирене с хляб, домат, сладки и сок. Така трудът спори повече и към десет и половина се връщате в манастира, където помагате да се разтовари пристигналият микробус с хранителни продукти. След кратка почивка се отправяш на обяд.
Гозбата е отново сред любимите ти – варен боб с печена тиква, салата от зеле, краставица, вино, жито и ябълка. По време на храненето един от свещениците чете притча. Отново изпадаш в сладък транс, а Господ се мотае през широките прозорци на столовата. След като приключваш, помагаш на послушника да сложи масата за работниците. Сега вече усещаш, че си заслужил яденето и спането в манастира и можеш да отидеш да дремнеш.
След тридесет минути сън, който ти помага да се съвземеш, тръгваш на разходка до съседния гръцки манастир „Констамонит”. Пътеката се вие нагоре-надолу, а по средата се открива гледка към залива. Спираш, изправяш се срещу слънцето и затваряш очи. Следобедният бриз носи свежестта на морето и сякаш Господ също е слязъл на разходка и те поздравява.
Връщаш се в „Зограф” към пет – тъкмо навреме за началото на вечерната служба по случай манастирския празник Свети двадесет и шест мъченици. Един от свещениците те моли да носиш знамето с икона на света Богородица по време на службата. Съгласяваш се с удоволствие и заедно с четирима други участници поемате отговорност за светите реликви.
След литургията отиваш на вечеря. Просторната столова е пълна. Лъжиците тракат по металните канчета, а монасите сноват между гладните поклонници и ги обслужват.
Един от свещениците чете историята на светите двадесет и шест великомъченици от Зографския манастир. Действието се развива по време на Четвъртия кръстоносен поход, когато латинските рицари обсаждат и превземат Константинопол и пристигат в Света гора. Докато преминават през манастирите, навсякъде те поставят следния ултиматум: или монасите да сменят вярата си на католическа, или ще запалят светите сгради. Някои от духовниците решават да се преклонят пред латинската мощ, други поемат по пътя на мъченичеството. В „Зограф” част от монасите бягат и се скриват в гората, други остават да защитят манастира от нападателите. След кратка дискусия, по време на която светите хора са в кулата, а нашествениците подвикват от входа, българите отстояват вярата си и затова сградата е подпалена, а те изгарят живи.
Историята е толкова увлекателна, че лъжиците спират да тракат. Гласът на свещеника се издига като дим от горяща сграда и отеква в купола на залата, за да завали отново мелодичен и уверен. След вечеря помагаш да раздигат масите и сядаш да починеш в двора на манастира. Звездите се сипят от небето, а Малката и Голямата мечка се гонят из Млечния път под благосклонната Божия усмивка.
Един от монасите пита дали някой може да му помогне да извади вино от манастирската изба и да го занесе в магазина. Ти изявяваш желание. Избата е просторна и проветрива – въздухът е свеж, а помещението чисто. Свещеникът вади бутилки вино и ги мие на чешмата, след което ги нарежда в две касетки. Качвате бутилките в магазина и на място ти ги подсушаваш. През цялото време си говорите. И двамата сте на една възраст, тридесет и три, и има много общи теми, които ви вълнуват, като например какви събития могат да доведат до решението да се замонашиш.
Когато привършвате, слизате да затворите избата. Отчето ти сипва една малка чаша коняк. Меката течност стопля гърлото ти, а няколкото пресни ореха, които си чупиш, придават още по-автентичен вкус на древното питие.
Свещеникът ти благодари и се насочваш към вечерната служба бдение. Сядаш на един от предните дървени столове и потъваш в меката светлина на нощния здрач. Църквата е пълна с поклонници.
Във вътрешната зала от лявата страна пее български хор на старославянски. Отдясно се включва гръцки хор. Умората, песните и светлината отново преминават в блажен транс, който пренасяш и в сънищата си към дванадесет.
На другия ден след късната служба обядваш гъбена чорба с риба. В този момент пристига съобщението, че поради лошото време, фериботът днес няма да пътува. За да помогне на поклонниците да стигнат до границата, манастирът организира един микробус и няколко пикапа. На тръгване монахът, който те беше включил в службата, пожелава на добър път. Благодариш за гостоприемството и стискаш ръката му. Качваш се в каросерията на един от пикапите и поемаш към границата.
Облаците са надвиснали заплашително над светата обител. Глиненият път лъкатуши по баирите над манастира и се спуска надолу покрай маслиновите гори. Вълните на довчера спокойното море се издигат на десетина метра от брега и се разбиват с грохот в крайбрежните скали. Започва да ръми. Вадиш спалния чувал, сядаш на пода и се увиваш. Става ти лошо от завоите.
Пикапът навлиза в опожарената част на северна Света гора. Преди няколко години е имало мащабен пожар, който е опустошил повечето дървета между границата, Хилендарския и Зографския манастир. Стихията е спряна от българските монаси с помощта на вярата им и иконата на света Богородица, наричана оттогава Пожарица. След тяхната молитва, небесата се разтварят и над Атон се излива порой, който гаси пламъците. Не е валяло по няколко месеца преди пожара и след това.
Пътувате още около час до границата. Слизаш от превозното средство, нарамваш раницата и се отправяш към изхода. Преди да отвориш малката дървена вратичка се обръщаш назад и поглеждаш обгорелите хълмове. Затваряш очи, допираш ръце до сърцето си и отваряш душата си за последно в светата обител:
„Боже, Ти, който си на небето и на земята и най-вече вътре в мен. Нека се свети името Ти, каквото и да е то, и да пребъде любовта Ти както на този свят, така и в цялата Вселена. Амин!”