Тя е Мария, но не помни това време, била е Мария много отдавна.
Помни времето, откакто е Меме, Хасан й е казал всичко – кръстена е на една от неговите любовниците, но Мария няма нищо против, не е виждала по-красива жена от истинската Меме. Малката иска да има майка. Научила се е да не говори за това пред Хасан, той се сърди, казва че нямат нужда от майка. Меме знае, той не й е истински татко, но е имало други - преди Хасан и неговите жени - и понякога ги сънува, онези, Другите. Лицата им са далече и са тъмни, сякаш ги гледа през парче натрошено стъкло. А най - ясно си спомня ръцете им, ръце, които я вдигат и я подхвърлят. После се смеят високо и смехът им е заразителен, наричат я „слънчице мое”.
Меме въздиша, толкова й е студено, циментът под нея е твърд и корав като лед. Хасан ще се върне когато започне да се стъмнява – той винаги се връща за нея, но тя ще стои тук, докато метрото напуснат и последните пътници. Меме не се плаши, тя обича, когато е тъмно, нощем метрото изглежда красиво и дъхът й излиза на облаче. Смешно е, с дъха си може да прави много неща. Най-често си представя как отлита с топлото облаче. От високото трябва да е лесно да види Другите, онези, които не помни, но помни усмихнатите ръце. Може би и те ще я видят, ако я видят, тя иска да тръгне с тях. Меме се свива, много е гладна и коремът й курка, той не я храни, докато са на работа. Обяснил й е и малката знае – трябва да изглежда нещастна и гладна, иначе няма да й дадат пари. Хората винаги дават, но само на тъжните и нещастните.
Тя не мисли, че е нещастна, на нея просто й липсват Другите, но се старае, наистина се старае, Хасан е добър с нея, когато прави, каквото той иска. А той казва, че трябва да бъде най-добрата - Меме е красива, другите му жени нямат руса коса и сини очи като нейните. Тъжно е, че той все е сърдит, а тя днес не е изкарала нищо и ужасът вече дълбае в нея. Ако само можеше да се скрие, да не вижда, да не чува. Това не е разрешено - от Хасан няма къде да се скрие. И тогава ги вижда. Това са Усмихнатите ръце. Точно пред нея са, но тя още не вярва, не смее да вдигне очи. А как й се иска да види лицата им. Усмихнатите лица на Усмихнатите ръце. Това е като насън и тя също се усмихва, защото това е красив сън. Ръцете й подават нещо, говорят й, чакат да им отвърне. После си тръгват. Не може да си тръгват, тя се втурва след тях. Те са Другите, ръцете им се смеят, тя си спомня смеха им и как са я наричали „пиленце”! Те трябва да я вземат с тях, тя ги е чакала, тя им принадлежи. Мама е руса, винаги е знаела, че Мама е руса – точно като нея. А Татко не е толкова висок, тя го е запомнила много висок. Малкото момченце сигурно й е братче. А сега ги няма. Меме тича, търси, изгубила ги е. Отново. Малката пищи. Вижда как хората се отдръпват, всички бягат от нея, но не може да спре. Тя не знае друг начин, мъката може само да изкрещи.
Русокосата жена вече е навън, дърпа момчето с всички сили, не е чувала по-ужасяващи писъци. Мъжът мърмори, така е като дават на прошляци. Жената мълчи, но сърцето й се свива – било е нейна идея. Детето се сърди, то е искало бонбони и шоколад, а те са дали парите на циганчето.