автор: Lefty

Почти не те усещам как драскаш с крилца
по кабелите ми оголени до скъсване
и като в буркан от призраци се давиш,
за да ми дадеш надежда,
че Утре-то ще бъде мое...
Буташ ме да бягам в него,
за да не затъна в блатото на настоящето,
което хапе и ме смуче безнадеждно.
Скитам се в главата си и се провалям,
когато искам да изляза и да дишам светлината.
Зениците ми прогорени се затварят и ме хвърлят в мрака
на настръхнали от минало събития.
Ръцете ти видели самотата ми, като лиани се увиват
около душата ми и палят малки свещи, за да намеря
пътя към очите си и да видя слънцето на утрешните изгреви.
Облаците да се пръснат огорчени и без да се обръщат да си тръгнат.
Жадно,
целувки напукани от колебания, целуват слепоочията побелели на сърцето ми,
докато прокапе кръв-
алена, като устни на момиче с името Снежанка.