автор: tender

Понякога оставам без посока -
вървя напред, а връщам се назад,
а Бог стои неистово високо
и аз съм сам във моя нежен свят.
Пълзя нагоре - дъното достигам,
изправям се, а гъна колене,
забързан съм, но късно все пристигам,
обичам всички - мене никой не.
Не мога да понасям тишината
във думите, които ми звучат,
копнея да ме лъхне онзи Вятър,
от сънищата ми добре познат,
от който ми настръхваше косата,
но той един със мен ще продължи
да пази вас след моето разпятие -
от вашите апостолски лъжи.

Една бе тя, останала до мене,
целуваща оплютото от вас,
докато моят свят от болка стенеше
под тежките копита на Пегас.
Усещах полъх като от крилата
обезсмъртили онзи древен кон,
облъхна ме горещият му вятър
във дебрите на моя Хеликон.
Потъпка ли ме Коня на Творците,
или за миг успях и аз поне
на стремето с нозете си протрити
да стъпя и да впия колене
във тялото, що имам за Господне -
и то се храни само със души.
Нахраних го - почувствах се Свободен!
А в свободата кой ли не греши...

Грешил съм, знам. И още ще греша.
Оставям ви и своето парче
от Помена на моята душа,
че времето безмилостно тече
и някак без значение остава
и дал, и взел, и прав бил и грешил...
Душата си когато ви дарявам,
кажете просто "Аз съм му простил" -
затуй, че месих Пита с ясен знак
на нея - да се знае, че е моя...
Припламна неуверено в сумрака
свещта ми и отдръпна се покоя
и глас прошепна - „Питата раздай
и всяка подир нея пак раздавай!"
И оттогава Питата докрай
раздавам, и...без Пита не оставам!