автор: kasiana

Втора глава

Да нарисуваш песен
       
       Русокоската не за пръв път влизаше в ателие на художник. Един от братята на дядо ù Аньо – отец Йеротей беше свещеник в родното ù село. Той бе приспособил стара постройка в двора на православния храм за ателие, в което от време на време се усамотяваше, пееше юнашки песни и рисуваше икони. Понякога на статива му грейваха и пъстри платна с образите на някои от съселяните му, или прелестни пейзажи от дефилето, в което бе скътано китното селце.
       Отец Йеротей беше колоритна личност. На младини бе веселяк с буен нрав, заради който миряните с усмивка и добро сърце го наричаха поп Ерчо. Мъничето обаче знаеше от дядо си Аньо, че с този прякор отчето се е сдобило заради думата èриш от стара родова песен*, с която като юноша често огласял селските чукари. Тя бе песенен диалог между българска девойка и яничарин. Песен, която русокоската често си тананикаше.
        Забравила за ангорката, тя обикаляше бавно ателието на Мартинов и разглеждаше с нескрит възторг завършените му картини, окачени по стените, и други – все още в зародиш, очакващи вдъхновението му да се развихри, за да грейнат като останалите.
       Мъничето спря пред стар резбован статив с преобладаващи флорални и космични елементи. Върху него съзря платно с ескизи по мотиви на любимата песен на поп Ерчо.
       –Ха, вие познавате Отец Йеротей! – възкликна момиченцето, гледайки право в очите художника, удивено, че външен по отношение на нейната фамилия човек знае тази песен, превърнала се през вековете в химн на рода ử. Иначе как би нарисувал песента?
       –По какво разбра, че познавам поп Ерчо, мис Поли? – усмихна се художникът и на свой ред спря любопитен поглед върху Мъничето.
       –От тези ескизи. – посочи към резбования статив русокоската – Нарисували сте Поп-Ерчовата песен.
       –А ти откъде я знаеш? – учуди се Мартинов.
       –От дядо ми Аньо, от поп Ерчо, от всички в рода. Пеем я по празниците, когато се събираме всички от фамилията. – каза с нотки на нескрита гордост в гласа Мъничето.
       –Чудесно! Би ли ми я изпяла сега? Ще ми се да я чуя отново…
       –За да завършите картината ли? – попита момиченцето.
       Мартинов кимна утвърдително с глава и Мъничето запя:


       –Абре, турчино, яничарино,
       що èриш коня, що èриш коня
       по поляната, по голямата,
       по поляната с билките росни?
       Що си ми тъпчеш китната земя,
       китната земя, родни простори?

       –Мари, девойко, мàла й девойко,
       аз èря коня, аз èря коня
       по поляната, по голямата,
       по поляната с билките росни,
       за да ти грабна пъстрия венец,
       да си закича феса със него.

       Художникът седна зад статива, избра един от многото моливи, поставени в малка порцеланова вазичка и започна да рисува. Гласът на Мъничето – бистър като пролетно поточе се лееше между стените на ателието и ту бълбукаше палаво, ту като нежен зефир се издигаше към тавана и се опитваше да го разтвори и полети в небесните висини. Върху белия лист изпод ръката на Мартинов изникнаха образите на конник в еничарска униформа и на девойка в народна носия от търновско.
       Когато рисуваше коня на еничарина, Художникът за момент се обърна към момиченцето и попита:
       –Прощавай, мис Поли, но какво означава думичката èриш? За пръв път я чух от отец Йеротей, но забравих да го питам.
       –Дааа – каза момиченцето – това е дума от нашия край и смисълът ù е разиграваш. Еничаринът ту препуска насам-натам с коня си, ту го изправя на задните му крака, за да впечатли девойката. Без човек да знае значението на тази дума, ще му бъде трудно да я нарисува. – заключи дълбокомислено Мъничето и продължи да пее:

       –Абре, турчино, яничарино,
       абре турчино, другоселецо,
       мене ме й мама клела-заклела,
       клела-заклела, още от малка
       да си не давам пъстрия венец,
       пъстрия венец на друга вяра.

       –Мари, девойко, мàла й девойко,
       няма да питам стара ти майка,
       стара ти майка, стари ти тейко.
       Аз ще те грабна и с враня коня,
       с теб ще препусна далеч оттука,
       за да ми грееш в златни сараи.

       –Ама че натрапник! – промърмори Мартинов и нарисува дълги клепнали мустаци на яничарина.

       Русокоската беше съгласна с Художника, но не каза нищо. Оставаше ù да изпее последния куплет и тя го направи с изключителен усет за интонацията, подходяща за финалните думи, които прозвучаха възторжено:

       –Абре, турчино, яничарино –
       бягай от мене, бягай далече!
       Идват от гори девет ми братя –
       няма да стигнеш в златни сараи.
       Аз ще си грея в бащини двòри,
       венец ще плета за първо либе,
       за първо либе, за дели Гьорги!

       Когато утихна и последният звук от песента, художникът се обърна към Мъничето и съвсем сериозно каза:
       –Искам да те нарисувам, мис Поли. Би ли ми позирала?
       –Редно е да питам първо мама и татко. – отговори момиченцето, потърси с поглед ангорката, но като я видя че спи блажено в един от фотьойлите до прозореца, се отказа да я буди. Сбогува се с Мартинов и се запъти към къщи. Наближаваше обед и леля ù навярно се безпокоеше, че не я вижда в двора на блока.

----------------------------------------------------------------------
       *стара родова песен – народна песен, която дядо ми
Иван пееше и от която помня само първите три стиха:

       –Абре, турчино, яничарино,
       що ериш коня, що ериш коня
       по поляната, по голямата,

       Останалите са моя версия по смисъла на дядовия
текст, съхранен някъде в съзнанието ми.
       Мелодията обаче все още помня.

       * * *
       Търсих в интернет песен с подобно съдържание, но открих само следния текст:

       Ти турчине,ти турчине
       друговерино, друговерино /2/
       що кон ериш, ериш
       Турчино, еничерино, турчино,
       турчино, ляскувчанино!
       Аэ ти пустилъм дъ лягъш,
       ти стягъш кончи дъ бягъш
        ( Записано от Иван Камбуров)