автор: Srqda

Жена, застанала на хълма,
отсяваше
от плява
зърно -
а вятърът, нали е все на работа,
отнасяше до облаците плявата.

Изсипваха се крина подир крина -
и времето несетно се смаляваше,
но на земята зърното оставаше -
живот за посев - посев до амина...

И днес си мисля колко е велико
безименното зрънце между другите -
и колко истина под плява вика
и как се давим в скудоумия...

Как лъскавата плява ни бронира
със суета и его-невъзможност
за ветровито и свободно спиране
при другите себеподобни.

Зрънцата нямат знак за слава,
не парадират в супермисии -
те са душите ни - и хляба...
Това, което има смисъл.