автор: melange

Нощта звездите в шепи скри,
прозирни облаци намята,
отряза залезни коси
и пъхна във торба луната.

Денят угасна, ослепя,
във тъмното небе се спъна,
пред мене заблудено спря,
в очите ми се сви, потъна.

Поех го тихо и завих
в постелята си – да го сгрея.
Люлях го с песен – да заспи,
че утре искам да изгрее.

Нали през нощната тъга,
просмукана от болки тъмни,
милувка трябва за деня –
не страх, че може да не съмне.