автор: Rodenavlotos

Нали е смазан и прорязан от разлом
светът, и има своите бездънни пропасти,
стоя си аз, във своя защитен от всичко дом -
душата си и не допускам гости.

И моля нежно и настойчиво да чукате,
ако поискате вратата да отворя.
Как иначе ще разбера с кого от тука,
през тези дълги разстояния говоря.

Как да услужа захар или чашка олио,
когато даже и очите ви не съм видяла,
не сме лудували в реката голи
и никога със вас не съм деляла

намазаната си със мармалад филия.
Стените ми са с двойна изолация.
Не можеш с чук или длето да ги разбиеш.
Подайте ми, подайте ми онези знаци,

които моето сърце да разпознае.
С които да те разпозная, мили мой,
ти, който си във края на безкрая.
И да подскаже, да - това е Той,

човекът, на когото си потребна.
Сама по себе си, цивилизацията не е бедствие.
Но зад дебелите, зад белите стени,
светът изгуби себе си след детството.