автор: Rodenavlotos

Тъгата ми - тя дълга е като опашката на катерица,
претичала отвънка край прозореца.
Изправям се и хвърлям патериците.
Аз мога и със птици да говоря.

Но за да говоря с тях ми трябва да е много чисто -
почти прозрачно да е езерото на душата ми.
До дъното ми чак да бъде бистро.
Как се примамва птица за слушател!

А тя – тъгата ми, е като камък, хвърлен в блатото.
Потъва, но за дълго прави кръгове отгоре му.
И лодката, и целият ми свят се клати.
Не мога с птиците да си говоря!

Какво да правя. Да отворя шлюзовете си ли?
Да изтече мътилката до дъно. Да - до дъното!
Или въжето на врата си да нахлузя.
И да изчакам. Може пък да съмне.