Какво ме прави истински човек?
Сълзите на синът ми, че си тръгвам?
Че този ден е чужд и тъй нелек,
че съм безумно уморена щом се върна?
Дали това ме прави грешник днес?
Дали насън детето ми прощава?
Дали ръцете ми болезнени ще спят,
когато над сънят му се явявам?
Очите му дали ще понесат
и утре да отида да работя?
Пари, пари, пари ще донеса,
а колко нужна съм сега такава?
Ще го науча бързо да е сам,
с предметите, които нося.
Отвътре тъна във човешки срам,
че нямам сили да обичам просто.
И в този сложен пъзел съм човек,
съвсем обикновен, съвсем нормален,
но истински ли съм, дете за теб,
и колко пъти дневно те ранявам?
Срамът не стига, не не стига срам!
Животът просто ден след ден минава.
След мен върви един човек засмян,
а аз го уча как да оцелява.
Дали това ме прави по-човек?
Бих искала да бъда просто книга
и в мен, дете, ти просто да четеш,
а вместо туй ти трябва да ме пишеш.
Какво ме прави истински човек?
Това успявам вече да напиша.
Най-истинското то е вътре в мен,
останалото мога да изтрия!