автор: sofia_air

Студът е зъл и пакостен до смърт –
опитва се да властва над живота.
Задрасква стъпките в снега да не личат.
Подостря ядно всеки слънчев допир.

Викът е онемял и вцепенен.
Над него само вятър прозвънява.
Гребе снежинки с двете си ръце
и сребърни – във танц ги разпилява.

Животът се стаява на кълбо.
Опитва се смален да оцелее.
Небето се затваря зад стъкло.
През процеп само ивичка синее.