автор: amadeus

Какво ли правиш сега? Дали мечтаеш, загледана в морските вълни? Дали се радваш от сърце или допиваш поредната горчива чаша? Следваш ли пътя си или се луташ? Уморена ли си или ти се лети още? Не знам.
Беше време, когато те рисувах по цял ден, отхвърляйки у другите всяка черта, която липсва в картината ми. Вглеждах се в лицата на хората с надеждата да те зърна, но така и не ти се обадих от страх да не съм те припознал. Чудя се колко ли пъти сме се разминавали така… Но това вече няма значение, защото никой не върви напред заднишком. Както и да е. Реших, че глупавите, наивни картини и хората, които носеха цветовете им и чийто грим биваше отмиван с първия дъжд, са и трябва да бъдат само история. Погледнах небето, побрало в прегръдката си безброй птичи ята. Погледнах танцуващите с вятъра дървета. Усетих мекия дъх на тревата под мен. Осъзнах колко съвършен в своята простота е животът, следващ своя си порядък, тотално безразличен пред чиито и да било въжделения, наподобяващ механичен часовник с навита докрай пружина, на който не можеш да промениш насила ритъма и посоката: всяка капка дъжд се ражда и умира, всеки лист пожълтява и окапва все в същия ритъм – ни по-рано, ни по-късно.
В този момент някой някъде прави същото като мен. Вероятно си ти, вероятно - не.
В тази секунда двама души гледат един към друг, разделяни от пространството, но обединявани от ритъма и посоката на душите си, докато там някъде стрелките се изравнят.
„А ти? Какво ли правиш ти сега?” – питам аз, без дори да те познавам.