автор: iony_ada

Днес ще ви разкажа за Алекс Макартър.
Той живееше в далечния шотландски град Глазгоу на тихата и уютна „Мери Хил Роуд“ в просторната къща близо до моста над река Клайд.
Десетгодишният Алекс не разбираше „магията на Коледа“ по начина, по който неговите връстници тълкуваха това понятие – мечтани играчки, изобилие от сладкиши и благосклонно отношение към всичките им провинения. Ако в една от вечерите преди наближаващата Коледа, някой бе надзърнал през прозореца на осветената му стая, щеше да разбере защо Алекс не мечтаеше за компютър или пък за последния модел детски мултифункционален робот, за който родителите чакаха с часове в магазина за играчки на Бюканън Стриийт. Отговорът беше много прост. Алекс имаше всичко, за което другите деца копнееха цяла година, обмисляйки как в писмата си да уверят Дядо Коледа, че са били много послушни. Родителите на Алекс нямаха много време да следят за неговото послушание и бяха оставили това на гувернантката, която му избраха, когато навърши две годинки. От нея се осведомяваха в достатъчни подробности за всичко, случващо се около Алекс и бяха спокойни. А и всъщност нямаше за какво да се безпокоят, защото той наистина не нарушаваше правилата по простата причина, че не намираше това за интересно по никакъв начин.
В една от дългите вечери, когато майка му излезе за поредното си нощно дежурство в болницата, баща му отсъстваше заради обичайната си командировка, а възрастната Мис Роуз вече кротко похъркваше на люлеещия се стол пред камината в дневната, Алекс се залови да пише своето първо писмо до Дядо Коледа. След около два часа и няколко смачкани листа писмото придоби завършен вид и изглеждаше по следния начин:
„Скъпи Дядо Коледа,
казвам се Алекс Макартър, на десет съм и живея в Глазгоу.
Сигурно си идвал стотици пъти в Шотландия и няма нужда да ти казвам, че нищо вълнуващо не се случва тук.
Пред входа на нашето училище видях украсената пощенска кутия, в която се пускат писмата до теб. Досега никога не съм ти писал, а ти винаги си ми носил чудесни подаръци. Реших, че е време да ти благодаря и да те помоля за нещо.
Мисля, че вече съм твърде голям за играчки или може би не съм, но нямам потребност да играя с тях. Дните ми минават в ходене на училище, малко футбол с връстниците ми и след това писане на домашните ми за следващия ден. Татко пътува много, а мама е твърде заета с пациентите си. Мис Роуз ме взема със себе си на пазар в събота, който продължава твърде дълго, защото тя се спира да бъбри с всяка съседка, която срещнем по пътя си. Понякога в неделя, когато мама и татко са вкъщи, тримата ходим на кино и след това в кварталната сладкарница, където правят много хубав ябълков пай. Исках да ми вземат куче, но Мис Роуз ги убеди да не го правят, защото щяло да прави много бели докато е малко, а тя била твърде стара, за да понесе това. Вярно, че мама и татко ми купуват много хубави и скъпи играчки. Моля те, не мисли, че съм неблагодарен, но аз не им се радвам чак толкова, колкото приятелите ми. Затова понякога ги каня вкъщи, за да се позабавляват. Не знам дали Джеймс ти е писал, че много иска кола с дистанционно, но родителите му не могат да му купят, защото сестричката му се разболя миналата година, а лекарствата са много скъпи. Бащата на бедния Чарлс почина преди няколко години и майка му се справя трудно сама, защото заплатата й в ресторанта, където работи, не е достатъчна дори за дрехите и учебниците. Освен това се преместиха да живеят в едно от по-далечните предградия заради високите наеми тук в града. Всички се подиграват на дъщерята на млекаря Луси, защото е вече на цели десет години, а чете сричайки. Но ти сигурно знаеш, че тя помага на майка си да се грижат за двете й по-малки сестри близначки, докато баща им работи във фермата. Не й остава много време за учене. Родителите на Питър и Кейт са богати, но постоянно повтарят, че парите разглезват и единственото, което братът и сестрата получават за Коледа са книги без картинки.
Затова реших да ти пиша с единствената молба да ме вземеш със себе си на Северния полюс. Искам да работя във фабриката ти наравно с джуджетата и да правя играчки. Сигурен съм, че ще се справя, а и ще работя доброволно без да очаквам нищо в замяна. Тук няма да липсвам на никого. Мама и татко са свикнали да ме виждат няколко пъти в месеца, а Мис Роуз дори ще се зарадва, че никой не я дърпа за ръката, докато разказва на цветарката Пеги какво е чула от жената на бръснаря.
Моля те, Дядо Коледа, не се бави с отговора си. Аз толкова много бих искал да участвам в подготовката още тази година, а до Коледа остава по-малко от месец.
С най-добри пожелания, Алекс Макартър“

Така завършваше писмото на малкия Алекс, който беше истински удовлетворен от написването му. Оставаше на другия ден просто да го пусне в пощенската кутия с надеждата, че няма да пътува твърде дълго и Дядо Коледа ще го получи навреме, за да изпълни желанието му. От мечтите му го извадиха стъпките на Мис Роуз, която се беше събудила и идваше да провери дали си е легнал. Минаваше полунощ. Алекс бързо загаси лампата и се пъхна в леглото, за да избегне мърморенето на сприхавата гувернантка. Чу как тя леко открехна вратата, въздъхна тежко и се качи по стълбите към стаята си на горния етаж. Алекс се усмихна на себе си и без да усети кога се унесе в дълбок и блажен сън.
Събуди се от скърцането на пазарската количка на Мис Роуз, която тя теглеше по заснежената улица. Алекс се учуди, че не го взема със себе си на пазар, но изпита огромна радост и скочи от леглото. Трябваше да изтича до пощенската кутия на Дядо Коледа и да се върне вкъщи преди майка му да се прибере от болницата. Стенният часовник го предупреди, че разполага с около час. Набързо се облече, грабна големия пощенски плик и за миг се озова на двора, където потъна почти до колене в пухкавия бял сняг. Без да обръща внимание на студа, който щипеше бузите и носа му, Алекс се запъти към пощенската кутия, поставена на няколко преки от мястото, където живееше. По пътя срещна няколко съседски деца, които весело подтичваха, пеейки „Джингъл белс“. Алекс се запита дали и те бяха ходили да изпратят писмата си до Дядо Коледа.
Старинната червена пощенска кутия се намираше пред оградата на кварталния парк и се открояваше на фона на искрящата белота. Върху нея седеше голяма бяла персийска котка, окичена с коледни звънчета, която приканваше децата да изпратят посланията си до добрия старец. Алекс побърза да пъхне плика в кутията и без да се обръща се отправи към вкъщи, като от време на време подскачаше щастливо и си тананикаше коледни песни. Ако всичко вървеше по план, скоро щеше да бъде на Северния полюс и да прави приказни играчки за другите деца. Прибра се малко преди майка му да паркира колата си пред къщата и да го извика. За миг Алекс изпита странното чувство, че тя ще му липсва, когато замине далеч оттук, но бързо го прогони с убедеността, че неговата мисия е много по-значима и благородна от това да си бъде винаги в стаята, когато тя се връща от работа.
Останалата част от деня премина в обичайните разговори за училище, гледане на телевизия и ядене на шоколадов пудинг, който майка му приготви с помощта на Мис Роуз. За голяма изненада баща му се прибра по-рано от очакваното и четиримата прекараха една не толкова скучна съботна вечер заедно. Алекс не се чувстваше никак виновен, че се готви да замине, защото такива вечери бяха голяма рядкост и той дори не можеше да бъде сигурен кога ще бъде отново с двамата си родители. Все пак се радваше, че е прекарал една толкова приятна вечер с тях преди да замине. Той ги обичаше и за не би искал да им причини страдание, но мисията си беше мисия, а и той не тръгваше още утре. Преди да си легне Алекс за зае да приготвя багажа си, за да не го свари Дядо Коледа неподготвен, когато дойде да го вземе. Незнайно защо малчуганът вярваше, че Дядо Коледа ще изпълни горещата му молба да го вземе при себе си като помощник. Алекс пожела на родителите си лека нощ и се пъхна в леглото още по-доволен и изпълнен с трепетно очакване, отколкото беше предишната нощ.
Късно вечерта Мисис и Мистър Макартър украсиха голяма коледна елха в дневната, като предвидливо оставиха най-красивите стъклени топки да бъдат закачени от Алекс. На другата сутрин Мисис Макартър очакваше всеки момент синът й да влезе в дневната и се опитваше да си представи как щеше да засияе лицето му при вида на блестящото коледно дърво, обточено с пулсиращи разноцветни лампички. Тъй като това не се случваше и Алекс така и не се появяваше, тя отиде да почука на вратата на стаята му. Но изумлението й, когато не откри сина си вътре, бе огромно. Преди да успее да извика, майката на Алекс видя на грижливо подреденото му легло разтворена книга с картинки. Погледът й се спря върху заглавието „Приключенията на Алекс Макартър“. Елизабет Макартър припряно отвори на първата страница и не можа да повярва на очите си, когато видя от нея да й се усмихва собственият й син с голям пощенски плик в ръка. Майката на Алекс така и не можеше да разбере какво означава всичко това, къде е изчезнал синът й и какво общо има тази книга с него. Пред насълзените й очи изплува посланието, с което книгата започваше:
„Мили родители,
тази година написах писмо до Дядо Коледа и го помолих да изпълни най-съкровеното ми желание да работя във фабриката му за играчки на Северния полюс. Така ще мога да зарадвам всички деца, които по една или друга причина нямат щастливо детство, както Джеймс, Чарлс, Луси, Питър и Кейт и още толкова много други.
Сигурен съм, че пак ще ви видя. Много ви обичам.
Ваш, Алекс“
Мисис Макартър продължаваше да се взира невярващо в красивите гланцирани страници. Прелисти няколко и с още по-голяма изненада установи, че не бяха изписани. Историята на малкия Алекс не завършваше тук, защото неговите приключения тепърва започваха.