автор: shiderov

Най-сетне се случи това, което все планирахме, което все си обещавахме и за което мечтаехме, откакто се познаваме...
Двамата сами, без деца, без мобилни телефони, само тя, Нати с фотоапарат и аз с тефтер и химикал...

Въоръжени с въпросните вещи, съоръжени с вехтозаветната отровнозелена Жигули комби, потеглихме. Ако взема да ви описвам приготовленията за тръгването, ще ми позавиди Уди Алън. Накратко, направихме сандвичи, напълнихме термоса с кафе и поехме по пътя си, където ни видят очите - изходна база Бургас...
Бургас е магия! Идваш, влюбваш се и оставаш. Оставаш за цял един живот.Има някакъв бохемски аристократизъм в този град, нещо което можеш да усетиш и откриеш само в Бургас и неговите жители. Нека други ви разказват за морето, за купоните, за нощния живот - аз ще ви препоръчам да видите изгрева в Бургас. Да го посрещнете, да му се насладите на чаша кафе в уютно заведение нейде из морската градина, да побродите до обяд из главните улици и многобройните пешеходни пасажи, да хлътвате от време на време из неизброимите галерии, антиквариати и букинистки дюкянчета, из бургаските бутици, и прочие, и прочие приятни кътчета. И изморени и прегладнели, ако не сте хапнали някой побургазен истанбулски дюнер, сядате из първото препречило ви се капанче и хапвате едни бургаски байганети, полети с чаша охладено бяло вино или студено светло пиво, въпрос на вкус.Разбира се Бургас не е само кафе , изгреви и залези, не е само плаж, море, не са и огромните цветни алеи които радват очите, Бургас не е центъра и множеството комплекси. Бургас - най-вече са неговите жители, интелигенцията трудовите му хора, тези които носят духа му и създават този дух...
Обзет от тези мисли, дори не забелязах как излязохме от града и се гмурнахме в първата крайпътна бензиностанция, на Лукойл разбира се. Тук ръчнаха един маркуч и напълниха вечно празния иначе резервоар, любезно провериха налягането на гумите и за тази операция прибраха почти всичките ни налични финансови средства...
В потрес напуснахме бензиностанцията , включихме се в безкрайната забързана върволица от западни лъскави коли по панорамния път "барабар Петко с мъжете" и запътешествахме.
Нати натискаше юнашки газта и Жигулито си припомни младите години, така че за кратко време излязохме от този път и отминахме село Маринка несмущавани от помътнелите облаци на хоризонта. Лека-полека крайпътната картина от изоставени лозя след това село се промени и по дълбоко врязания път навлязохме в полите на Странджа...
Потъвахме в Странджа, онази специалната земя, която разпалва въображението, разтуптява сърцето и обогатява душевността. Свещенна от антични езически времена и до днес, територия на мистика и духовност, на вяра, на църкви и светилища, на древни руини и калета, на красива природа. Земя мека, топла, нежна и заоблена като женска пазва. Жива земя където безкрайните, гористи, зелени хълмове постепенно се сливат с дюните и сините вълни на морето...
Жигулито ни носеше през пространствата, а като че ли и през времето, защото...
Всъщност не знам защо, но ни хрумна да спрем и да погледнем зелените хълмове на Странджа, спряхме, аз се втурнах като изоглавен по поляната и попаднах на картинка от недалечното ни минало. Бункер, бетонен, отбранителен и ненужен вече, като стара кожа на змия. И там наистина открихме стара змийска кожа, от която собственицата се отървала с мъка провирайки се сред бетоните и ръждясалите железа на бункера. Колко знаменателно!
Развълнувани от тази гледка и алюзиите за скъсването ни с близката във времето история, седнахме отново в автомобила и поехме по тясната асфалтова лента потънала сред зелените гори. Вглеждах се в гората и видях, видях разноцветните първи капки топла боя, пръснати от художницата есен. Вие знаете ли колко е красиво!? Елате и вижте! Омаяни от гледките, с уши започнали да шумят от рязката промяна на надморската височина, преминали през високи мостове достойни за бънджи скокове и след кратка среща с няколко шотландски понита, пасящи самотно и спокойно край пътя, стигнахме първата си спирка - село Бръшлян. Най-странджанското село, ако и да не прочуто, като Българи с нестинарските си обреди Село известно с българщината си, обявено за архитектурен резерват през 1982 година. Бродихме из улиците, надничахме из китните дворове и киприте странджански къщи и накрая влязохме в храма. Ниска черква, прихлупена, три стъпала вкопана в земята, белег че е строена в робски времена. Църквата "Св. Димитър" е строена през 18 век, нашенски си, български ортодоксален храм, нищо че част от иконите му са изписани на гръцки. До тази достолепна старина от обрасли с мъхове камъни е долепена стаицата на свещенника, оня българин, оня поп Пею Кюприлов, който отстъпил обиталището си, за да се създаде българската светиня - килийното училище. Школото в което със "Светчето", с "Апостола", с навосъчената дъсчица за писане и фалангата, свещенници и даскали са възродили дебелоглавата българска жажда за свобода...
И отново на път сред върхове до главозамайващи пропасти и край скали, заради които си струва да не гледаш "Катерача", а да дойдеш и да ги катериш. Попътно се порадвахме на пъстротата край Стоиловската бара, лудата шарения на килимите, китениците, чергите и одеалата простнати да съхнат след прадядовско пране. Посоката - село Стоилово. Туристическа атракция за чужденци, пъпа на Странджа...
Стоилово ни посрещна с черда магарета запрегнати в самари, зачулени в домашно тъкани черги. Всяко магаре с водач. Бабите и дядовците от селото правят бизнес - селски екотуризъм. Представете си картинката, породист германец, от мазнината на който може да се захрани сапунената домашна индустрия в което и да искате българско село, напарфюмиран и на семера. Българска баба балканджийка води дългоухия, преплитащ крака философ - развеждат туриста и очакват заплащане в Евро. Да, ама не! Магарето възроптава срещу тежестта, то пък, нали предпочита тръне пред "Евро", скача, рипа, събаря Дойчо от гърба си и препуска да избяга. Бабата хуква след него, догонва го, хваща го, връща го, грабва лежащия зашеметен още немец и го натоварва отново на седлото. Горкият турист, как да не отвори портфейла си с удоволствие! Ако не можете да си го представите, направете като мен - идете да видите Стоилово. Аз там бях, магарето и немеца видях, повярвайте, до сълзи се посмях...
На пътешественика - път! Следваща спирка - природна и историческа забележителност "Камъка"...
Не зная дали е проучено, предполагам - не. Това, което видях там, ме зашемети, сърцето ми се сви от страхопочитание, имах чувството, че сме сред Богове...
Древно тракийско светилище очакващо своя Шлиман или Китов. Но дали тях трябва да ги пускат тук! Гръмотевици ми зададоха този въпрос. Може би древните тракийски Богове не искат да бъдат сквернени светилищата им, мина ми тази мисъл през главата. Нека светилището си остане неосквернено, място където малцината посветени зареждат с духовна енергия, за да я пренесат и предадат на нуждаещите се. Машинално откъснах лист от тефтера си, написах си името, подадох го на Нати, тя написа благословия, подписа се и оставихме своето скромно приношение на древните езически Богове. Със страхопочитание и преклонение напуснахме това свято място...
Сякаш за да отмият следите от човешко присъствие, Боговете изпратиха краткотраен дъжд. После накараха слънцето отново да се усмихне и да ни изпрати с красива многоцветна дъга. Инстинктивно спряхме и онемели приехме този божествен благослов...
Отново на път, като поклонници, с очи изморени но със сърца и души ненаситни за тайнствата на Странджа...
До местността Бакърлъка - Бакърения рид са осемдесет километра, там бяхме след два часа...
Още със спирането на колата скочих и обзет от нетърпелива възбуда се втурнах към мегалитното тракийско светилище. Нати възмутено викаше след мен да я изчакам, но аз като планинска коза скачах от канара на канара. Храм на времето, тракийски мегалитен часовник отмерващ вечността...
Това е един горист планински връх, където умелите древни майстори с фантастична за нас технология вплитат строителството в природния феномен скалите и създават храм от чийто единствен прозорец виждаш скалата, гората и морето в едно, триединство присъщо на Странджа...
Поседнахме край древното и вечно огнище, помълчахме хванати за ръце. Нима са нужни думи! Очите ако не могат да видят, ушите - да чуят, сърцата ни са отворени за чудото от което сме частица всички ние - Човеците...
Приключението ни завърши с райската градина в двора на храм "Св. Никола" село Черноморец. За съжаление сладкодумния пастир-отец Стилян отсъстваше, но вратите на църквата са винаги отворени за душите търсещи покой или спасение. От двете страни на входа кипариси, като мечове са проболи небето, за да ни напомнят - рая трябва да се брани от грехопадението...
Неуморните ръце на свещенника са превърнали църковния двор в райската градина, всички библейски райски растения могат да се срещнат тук. Сред пъстрото многообразие неопитните ми очи различиха смокинята, нара, райската ябълка, малина, къпина,бананово дърво, цариградския лешник, плачеща върба, лозите, японска вишна, успокояващото зелено на английския райграс, цариградско грозде, бадеми и маслиново дърво и още и още...
Разходката ни из Странджа приключи. Логично с нейния край дойде и залеза на слънцето. Но пак ще пътуваме из тази тайнствена планина и това е сигурно, както е сигурно, че то утре отново ще изгрее ...
Тук сред зелените гори, сред заслепителните цветя, край топлото море и горещото слънце, с Нати усетихме мигове на прозрение и магическо единение с миналото и бъдещето, с природата и с Божествения разум, с духа на Странджа.