автор: esperanca

Кой може да разбере пътя. Само този, за когото пътят е дом. Този, когото пътят обича. Това състояние на духа, търсещата тревожност на разбушувалия се в душата океан. Водите му полека се успокояват и лягат укротени между бреговете, чиито очертания стават поносими благодарение на изминатите километри.
Две хиляди и четиринадесета е годината на петте морета. В началото на април ме отведе по бреговете на Егейско море при Солун и Катерини. Пролетта напъпи и избуя в подножието на Метеора. Докато изкачвам стъпалата между каменните зидове, търсейки прохлада и заслон от ранната средиземноморска жега в мен се борят и ме раздират противоречиви чувства: желанието да се подчиня и необуздания порив да остана свободна. Пред тежката порта с железен обков връзвам здраво възела на смирението. Надявам се пламъка на свещите, аромата на тамяна и благата святост , която струи от иконите да ме задържи по-дълго в състояние на покой и хармония. Напразно. Пътят ме нуди. Търси ме и ме намира. Изтръгва ме от работата. Открадва ме от ежедневието. Ревнува ме. Разсича отношенията ми с хората и допуска трайни връзки само с онези от тях, които тръгват да го следват. Безконечни километри се навиват на километража в лишеното от човешко присъствие, но никога самотно пътуване, с единствен, постоянен, верен спътник – вълка. Дестинациите се нанизват като зърна в молитвена броеница. С всяко едно зърно се катеря и изкачвам към кръста, за да намеря опрощение за живота, за хората. За себе си.
В началото на лятото поемам на север към Шабла при Черно море. На първи юли златният диск на слънцето изплува над зелените тюркоазени води. Лъчите му се плискат и отразени в искрящите пръски ме ослепяват с красотата си. Първично диво, неистово щастие се смеси със студения утринен бриз на северното море и ме подгони по дългата пясъчна ивица, която започва от Дуранкулак и се губи някъде на хоризонта, докъдето погледът стига на юг. Тук наистина има море, почти необезпокоявано от присъствието на хората, напира да разбие болката, да натроши страха, да разломи несигурността. Надбягвам се до изтощение с вълка. Когато в изнемога търся топлината на пясъка, който в първите дни не се стопля през целия ден, то ме загърна в прилива си, гушна ме в пазвата на пристъпващата вечер, скри ме в полъха на вятъра. Прибоят му се разби в панорамния прозорец на бунгалото и ме унесе в приспивната си песен. Последното, което очите ми виждат е окръглената или остра като ятаган луна, която бележи границата между съня и реалността. Десет дни на безмерно отдаване и потъване в свят, в който не се налага да допускам хората. Тънки сенки, бледи отражения на живота извън мен. Нозете стъпват в Дуранкулак, Дуранкулашкото езеро, Шабленска тузла, нос Шабла и Шабленско езеро; Тюленово, Крапец, Камен бряг и Яйлата; нос Калиакра и мидената ферма Дълбока, Българево, Каварна. Душата се напи с дивия вкус на свободата, пълно сливане с природата. Слабото ми тяло, поради прекалено белия цвят на кожата с прозирни сини вени често изглежда болнаво. Сега изпечено от слънцето, оформено от морето, изваяно от вятъра, ексфолирано от солта и пясъка придоби стегнат, мургав, здрав вид. Пластично и гъвкаво с бронзово-меден загар, тялото ме радва. Въпреки че губи още килограми в ситуирането на стойката се усеща енергия, походката излъчва силата и лекотата, с които се движи вълкът. Душата се изкачи до първичните си инстинкти и през зелените ириси струят мощни потоци, които покоряват и подчиняват всичко на желанията си. Философията на пътя е това , което ти взима и дава.
От какво бягам, какво търся с неистовото си пътуване в страната и извън нея. Току-що се завръщам и пътят ме отведе високо в троянския балкан, село Патрешко. На три километра няма жива душа, старата къща ни прие в пазвата на спомените си. Около нас е само планината. През деня скитаме без посока с вълка, търсим прохлада сред дърветата в гората. Със залеза се прибираме. Дъхавият двор, тежи от ароматите на цветната градина, ни поема и след като приготвям храна , единственото ядене за деня – ранна вечеря, стоим до сред нощ под асмата, сред загадъчните звуци и песни на нощта, под звездния плащ на небето, откъдето съучастнически свети топлата луна.
Седем дни по-късно юлските горещници ме отвеждат до живописните брегове на Игуменица, Гърция. Заспивам в Йонийско и се събуждам във водите на Адриатическо море при Бриндизи, Италия. Редуват се седмици, в които слънцето изгрява над Йонийско , а го изпращам потопено зад хоризонта на Тиренско море. Скитам с дни по бреговете на тези чужди места, изгубена сред пясък, слънце и солена вода. Нямам нужда от нищо. Достатъчно ми е да осигуря сянка за вълка, която да го защити от палещите лъчи на Калабрия и гориво за автомобила. Като магнит ме привличат дивите, необитавани плажове сред скалите. Не искам друго човешко присъствие и същевременно изпитвам истинска, неподправена близост със случайно срещаните хора: с момчето от бара, което говори малко английски. От него всяка сутрин си взимам две капучини – това е цялата храна за деня. Не изпитвам нужда да водя разговор. Душата мълчи в два случая : когато дълго време е нямала нищо и когато получи всичко наведнъж. Смесвам се с плажуващите италианци и се изгубвам в крещящите и емоционални речитативи, опитвайки се да науча и разбера езика. Тези хора никога не спират да говорят. Толкова са шумни. Когато се уморявам от тях, завързвам разговор с някой от афроамериканците , които по цял ден обхождат безкрайните дълги километри от плажната ивица, продавайки аксесоари на летуващите. Те единствени знаят английски. Калабрийците приличат на подскачащи декоративни петлета. Негрите имат атлетични, стройни тела. Високи и жилави, излети от бронз статуетки на богове. Ходят изправени и излъчват превъзходството на дивите животни , които познават вътрешната си сила, оценяват преимуществата си над останалите и с някакво снизходително разбиране гледат от високо на света. Жените носят огромни панери върху главите си пълни със стока. Въпреки тежестта, телата им са изпънати като струни, главите изправени, брадичките леко вирнати. Движат се с грацията на газели, осъзнавайки красотата си , все едно не стъпват на земята, плуват във въздуха. От европеидната раса само отделни индивиди така осъзнато носят половата си принадлежност и се гордеят, че са жени. Докато другите плажуват, те извървяват по дванадесет часа на ден нагорещените пясъци , мъкнейки тежките стелажи или панерите със стока. Има дни , в които не успяват да продадат нищо. Въпреки това са постоянно щастливи, спокойни, усмихнати. Никога никой от тях не е изнервен от често глупавите и претенциозни клиенти, които разглезено искат да им показват различни стоки , без да купят нищо. След което отегчено обръщат гръб , забождат глава в огромните кошници с храна, които неизменно носят и започват безпардонно да дъвчат, без да се замислят, дали човекът, който им изиграва цял спектакъл с надеждата да купят нещо има с какво да се нахрани. Не мога да се отърва от усещането, че италианците идват на плажа , за да ядат. А продавачите приклякват над стелажа, под палещите лъчи на калабрийското слънце и спокойно подреждат наново цялата стока. С усмивка , с блага реч се отправят към следващият клиент. Той скучае под сянката на чадъра, уморен от крещенето по децата си, чиято бройка е често над три и за да избяга от мърморенето на вечно недоволната си жена, ги извиква, не защото проявява истински интерес към сувенирите, а за да води разговор с друг човек извън семейството и така да си осигури малко лично пространство. Тайната не е в цвета на кожата. Пътят обогатява. Среща ме с различни култури, аромати, философии. Негрите носят в себе си духа на щастието, на радостта от живота, изживяват всеки един ден като празник, независимо от обстоятелствата. Нито от това, което имат, нито от липсите, които ги разделят от другите хора.
Поради това, че са отворени Йонийско, Тиренско и Адреатическо са тихи, спокойни, почти без никакви вълни морета. Равни, като опънати без гънки копринени кърпи. Така ласкави и отзивчиво доверителни. Укротени. В тях няма стихия. Няколко дни се оставям да ме приласкават от ранни зори в сигурната си прегръдка, но скоро неспокойният дух на Черно море започва да ми липсва. Неговата непримиримост, бурният му характер.
Не допускам, че мога да живея така. Винаги търся сигурност, планувам живота. Страхувам се и упреквам мълчаливо хората, които живеят ден за ден. С изненада откривам, че ежедневното справянето с бита ме възбужда. Изостря сетивата. Хищника в мен се събужда и ме кара да изляза навън, да предизвикам живота, да намеря работа, понякога за няколко евро, колкото да осигуря бензин и храна. Осъзнавам, че това е чисто мъжка черта. Всеки от нас носи своята женска и мъжка половина. Това е добре, защото в критични житейски ситуации ме спасяват точно различията, които са в мен. Като всяка сложна и дълбоко противоречива душа. Хлъзгам се като змиорка между предизвикателствата. Колкото повече се справям с бита, толкова основните ми нагони повече се настървяват. Превръщам се в хищник, излязъл на лов.
Не вярвам, че казвам това, но дори водната шир ми омръзва. Тогава се качвам в планината Сила – 1371м.н.в. Там, в подножието на връх Кръста на Анара , откривам езерото Амполино. Душата се насити на морета, затова езерото ме плени истински. Студените му води са бурни и образуват мощни вълни, които се разбиват в бреговете и ми напомнят за неспокойните води на Черно море при Шабла. Харесвам грохота на вълните. От техния прибой в мен се ражда, кърти се някъде дълбоко сила, енергия пъпли по вените и цялото същество се изпълва с увереност. Чувствам , че владея победата. Утрините в планината разсъмват със силен вятър, който не стихва до обяд. Тази стихия раздвижва пластовете в личността и виждам другата жена, която респектира с присъствието си. Тя рядко се моли с наведена глава и смирено сключени ръце. Това са молитви за катедралните храмове и базиликите. В природата, на върха на планинския рид , където свидетел е само синьото око на бездънното небе, а вятърът свири симфония с тялото ми, молитвата заставя Бог да отвори. Тази жена се моли с високо изпъната шия, с поглед потънал отвъд зримото в небето, с ръце издигнати като пики и нозе, чийто пръсти едва допират земята. Душата й се рее над хладните езерни води, ръцете й изпънати до болка, с пукащи от усилието сухожилия се превръщат в огромни орлови криле, които искат с един размах да откъснат тялото, да пречупят веригите на земното притегляне и да го отнесат към други непознати дестинации, независимо от цената. Дори отвъд небето да няма нищо и всичко да е само непрогледен черен хаос на великото и бездънно нищо, дори да остане да кръжи в орбита, този път неудържимо мами. Как да контролирам стихията в себе си, да се науча да владея тази енергия, то е все едно да кажа на светкавицата :”Не удряй това дърво. Ще го изпепелиш!” Необясними, над физични закони управляват душата на тази жена и както е при силните личности я лашкат от апогеи към разруха. Някъде по този път, душата стига своята лебедова песен.
…
Планината е моята църква. Не й меся пeтохлебие, не ми налага епитимия. При изкачването на който и да е връх, ме причестява и пречиства. Независимо дали е светогледната Стара планина, мраморният Пирин, езерната Рила или изворно изобилната Родопа винаги едно опростително лъчисто небе ме притегля към себе си, напомня, че всеки човек носи част от божественото начало на природата. Душата усетила се близо до дома си се надига на пръсти, иска да остави товара на земното си тяло, освободена да се рейне в колективното съзнание. Но личността я задържа в телесния й обков : Не още. Рано е. Нека утрото измие очите с кристалната роса; нека ноздрите вдишат звънтящия от чистота въздух на разсъмването; нека слънцето опали зениците, по златните магистрали нека се спуснат огнените колесници и копитата на атлазените му коне нека счупят леда в сърцето, нека потече парещата лава на живота по вените, нека кръвта разнесе вкуса му и всяка фибра от така крехкото създание – човека да запулсира, събудена. Нека познае страстта, страха и любовта. Нека вечерта да приласкае томително и в миговете на триумф от победата, и в часовете на безмълвна самота при поражението. Нека, още един миг е живот.
Защо не мога да спра, защо предизвиквам живота и го отвеждам до ръба на смъртта. Ето, тази година нозете ми миха водите на пет морета. Не се ли насити душата на красота. Не смъкна ли товара на болката с всяка стъпка изкачвайки гръцките Антихасия, Олимп и Пинд. Не намери ли опрощение изповедта в Метеора. Не потуши ли опожарителния огън на душата в прохладните води на езерото Амполино , планината Сила. Ранната есен не ме ли върна на една ръка разстояние от Предела, където каменните основи сключват завет на триединство величавите ни планини – Пирин, Рила, Родопа. Не горят ли очите на Юндола още впити в гърба ми, с незададен въпрос, който няма отговор. Не ме ли стопли бялото дърво от Ламбиевите колиби в Краище. Не потъна ли с първите есенни мъгли по билото на прохода Троян-Кърнаре. Не повтори ли стъпките по познатите склонове на Беклемето. Не се ли въздигна душата до връх Чучул. Как понесе толкова щастие! – красотата ли се сви на буца и заседна в гърлото или болката стегна в железен юмрук сърцето, та душата мълчи, не написа нито дума. Тримири окаменяла пред прага на зимата. Нито ред. Смъртта ли търся с това жадно пътуване. Не. В мен е целият врящ и бълбукащ живот, кипи и талазно блъска по вените. Същият човек съм, истински жив , стъпил на пътя. Какво по-хубаво от това да умра като себе си. Някой заснежен планински връх да ми стана убежище. Но не още. Рано е. На хоризонта е цял един живот. Да го изживея като себе си. Всяко място, до което стигам ме прие като дом. Заживя в мислите ми. Свидно ми е. Но нито едно не може да ме задържи за дълго. Да остана. Пътят ме обича. Пътят е моя дом.