автор: Lefty

Днес не мога да празнувам утрешните дни.
Днес...Ме няма.
Точка съм, а не продължение на едно
жалко сътворение.
Прости.
Човек съм.
Философът в мен дреме и похърква.
Празно е.
Едно протяжно вцепенение гризе
с хищно настървение-
Душата ми-сълза отронена в молитва.
Мъката се храни с мен.
Шепне с вдъхновение:смирение, смирение...
Въздишка.
Стон пробил камбана.
Опърлени от гняв криле.
.................................
Пред нея сме прашинки.
Примири се.
Склони глава, по-тежка от присъда.
На коляно се подпри и млъквай.
Останките от теб ще оцелеят.
По пладне.
Преди да е напълно мръкнало.
...................................
Дойде тихо, на пръсти.
Онази...
С костеливите ръце.
Ограби ме за сетен път.
Взе тази, която ме научи да чета и пиша.
Тази, която ме гледаше, като бисер сред мъниста.
Отведе я кротко, почти с любов.
За миг прекърши очите и.
Смачка лицето и-
хартийка надраскана със спомени.
Прибра тази, чийто ръце гонеха тъгата ми.
Същата, с най-голямото сърце,
която ми купуваше сладолед във фунийка
и ми даваше да търся съкровища на стария таван.
Тихо е,
защото тя не може да говори
и ще стане пепел.
.......................................
Поредната глава от съдържанието ми се затвори.