автор: mamontovo_dyrvo

Червената шапчица вървеше бавно в мразовития ден. Трябваше да превали ей онази горичка и щеше да достигне целта си. А тя естествено беше големия сив вълк. Дърпаше една очукана количка за пазаруване с вързан найлонов чувал за нея. Чувалът беше празен. Празен беше и стомахът и. Като малка, такова явление тя не познаваше.
Напук на приказката не тя, а баба и се грижеше за нейното благоденствие. Какви бухтички пържеше, милата. Едни такива, почти еднакви топченца, потопени в сладко от горски ягоди... и онзи аромат на масълце.Топлата кухничка с миниатюрната кушетчица, застлана с родопско одеало...Дааааа! Само че баба и умря доста отдавна. Също като кариерата и на актриса в театъра на град Н. Заради дребничката си фигура тя беше играеше често ролята на Червената шапчица и хората много я обичаха. Обичаха я и младите мъже. Тя също ги обичаше. Но закриха театъра. Ясно защо, заради мангизи. Свършиха париците на държавата. Свърши и приказката. Пресели се в столицата, но „Бродуей” само нея чакаше. И надолу, надолу. Не успя да се омъжи. От артистичния и живот останаха само три аборта и червената шапчица. И добре, че и остана, защото в този студ малките и ушенца щяха да окапят като на новобранец в Сибир. Защото студът беше дошъл именно оттам. И беше страшен и зъл. Повехналият и поглед съсредоточено фиксираше съдържанието на всеки изпречил се пред нея контейнер. „Тия хора не ядат ли” – мислеше си приказното същество. Бъдни вечер е, а никакви остатъци нямаше”. Нямаше и кашони. Нищо нямаше.Чувалът си оставаше празен.
От Сивия вълка се виждаха само краката. Той се беше напъхал в един контейнер, привлечен от нещо лъскаво на дъното му. Много приличаше на рибна консерва. Уви! Напразна надежда. Беше станиол от някакъв шоколад, ама стар, даже не ухаеше на какао. Смъкна се ядосано и се огледа. Отсреща, от витрината го сърцаваше друг вълк. Някога беше нисък и набит. Сега беше само нисък. Мускули и лой не се задържаха при бездомниците. Саде едни жили, колкото да опъват пустия живот. Сякаш им трябваше. Облеклото му се състоеще от дебела сива шуба, прокъсната на много места. Под нея стар пуловер, два ката найлони, после няколко вестника, намотани около дръгливите му ребра. Забрадка от черен шал завършваше тоалета му. Шалът си беше чисто нов, някакъв, дето гонеше трамвая, остана без него докато тичаше. Добре, че го изпусна. Че часовникът над аптеката, показваше минус деветнадесет градуса. И онова тъъънко подсвирване на ветреца...Фиуууу! Толкова градуса показваше и термометъра пред караулното, преди четиридесет години. Тогава на излизащият от баня войник с остригана глава не му пукаше. От нищо. Пак се погледна. Като него изглеждаха „изпадналите германци” след битката при Сталинград. Помнеше това от времето, когато гледаше телевизия. Телевизията. Колко топло беше пред нея. И филийката с масло. И „Семена в браздите” в неделя. Мразеше това предаване...де да го имаше сега. Махна с ръка и се понесе към следващия контейнер. В гадния студ никой не си показваше носа навън. Явно кътаха боклуците си на балкона. Нито железца, нито шишета от бира...бахти скръндзите. Ставаше все по-студено. Къде ли е Червената шапчица? Дали беше извадила късмет в „Гевгелийския”?
С Шапчицата живееха на семейни начала в един запорожец на паркинга. С четири врати и цели стъкла. Абе, стъклен дом. Постлан с кашони и стари изтривалки, откраднати от някой отворен вход. Уютно. Топлеха се гушнати нощем и се молеха на бога да не вдигнат дома им за скрап. Молеха се постоянно и за други неща. На когото и да било.
Червената шапчица се появи и го целуна. Стана му приятно.Само дето и двамата гледаха разочаровано празните си ръце. Шапчицата го погали нежно по брадясалата буза. Хванати за ръка поеха към следващата метална надежда. Вместо кльопачка там откриха Пелтека. Такъв като тях, проснал се, почти замръзнал. И не мърдаше. Пелтека беше гадняр. Преди две седмици беше извадил нож на Вълка. Заради онази пералня, прогнилата. Вярно, че Пелтека беше пръв, ама чак пък толкова...Ножът си е нож, ама заради него да оставиш човек в лапите на бялата...не става. Двамата го повлякоха към къщи. Вкараха го в запорожеца. Сивият извади от джоба си една стограмка етилов спирт. Деветдесет и осем процента. Беше му го купил един комшия, излъга го, че му трябва за гангренясалите крака. Наля остатъка от двайсет грама в пелтешката уста. Заразтриваха го, раздвижиха кръвта му и го туриха в средата между тях. Затоплиха го с телата си. Увиха се в купищата найлони и така изкараха нощта. Пелтекът оживя с помощта на телесната им температура. Б-б-б-благодари хрипкаво.
Онова чувство продължаваше да ги тормози. Гладът. Пет дни без грам калорийка. Само осмуканият костен мозък от онова кокалче. Защо не се оставиха да ги приберат социалните...мамка му! Не спираха да търсят. Движението донякъде ги сгряваше. Не работеха”Найлоните”, не работеха „Двата бора” Понякога там изхвърляха такива кюфтенца... Не работеше и сладкарницата. Всичко беше замряло. Студ, тишина и подсвирващ вятър. И ясно. До полуда. Всички се въртяха в кръг около контейнерите и сякаш в мразовитата утрин се чуваше пукотът на заледените им стави. Пук, щрак, пук, щрак... Баба Яга, Опикания, Патрис Лумумба, Яне Лудия...Макето...Пук, щрак...
Спасението дойде свише.
От небето заваля храна.
Първи се усетиха кучетата. Те нападнаха изсипалите се от покрива на шестдесети блок гълъби. Мразът беше вледенил крилете и опашките им и те падаха безпомощно. Кучетата ги ядяха живи. Кръв обагри тротоара. Клошарите се обединиха мигновено. Въоръжени с арматурни железа, дъски и камъни, някои с голи ръце, зомбираните от студа воини на глада нападнаха зверовете. Война за плюскане. С кървави муцуни помиярите отстъпиха пред освирепелите чудовища. Пълнеха чували и кашони. Между боровата горичка и старата влакова линия запламтяха лагерни огньове. За разлика от псетата, хората късаха главите на птиците. Със замах. Така поне гълъбите не усещаха, че ги ядат. Махалата замириса на изгорели пера и печено гълъбово. Червената шапчица и Вълкът се гледаха щастливо с омазнените си устни.
Бог беше чул молбите им. Слава тебе, господи!
След няколко часа вятърът спря. Онзи пич, Слънцето, най-после нокаутира сивите облаци и се показа. Времето омекна и хората от квартала се разшетаха. Сивият вълк или Ситият вълк, все едно, обсеби една изхвърлена готварска печка. Без капак и два гьоза, но достатъчна да се купи някой хляб и още нещо. С Червенушка се запътиха към къщи. Когато отвориха вратата, ято гълъби, затоплени от парниковия ефект, наизкачаха гладни навън. Бяха оцвъкали всичко.Червената шапчица усмихнато започна да им рони трошици от хляба, под благия поглед на Вълка.
- Благодаря ви, момчета! Честита Коледа!