автор: pijama

Армиите са строени една срещу друга.
Знамената се веят от вятъра на слънчевата сутрин и сенките им падат върху лицата на воините. Едновременно ни призовават и към мъжество и към ярост. В един и същи повей успяват да вещаят и безсмъртие и смърт. Никой сега не се трогва от някакви думи. От призиви. Вкопчени сме само в надвиването на здравословния си страх, закрилника на живота. А ние не искаме живот. Ние искаме смърт. Смъртта ни не обича здравословния страх. Тя го мрази. Иска да го удуши преди той да успее да ни спаси… Ние вече не желаем такова спасение.

Навярно вече е късно да се промени каквото и да било. Сега зад нас са останали миговете на глъч, раздори и призиви за разум и любов, които ни възпираха от битка. Ние не приехме да преклоним глава пред врага. Нито той сведе своята глава пред нас. Затова днес се изправяме едни срещу други. Толкова горди и глупави, колкото и силни и могъщи. Оплели сме кълба-лабиринти от доброто и злото в нас. И ще се вкопчим едни в други. Ще посеем в един и същи ден семената и на столетните легенди и на вечното безславие. За победителите и за победените. Всекиму своето... Трябва да възпеем мига, в който станахме врагове. Не предстоящата битка. Тя не заслужава песни. Най-епичният миг е този, в който гордостта и омразата взеха връх. Всичко останало остават декори и следствия. Онези, които възпяват самата битка нямат никаква представа за кого и за какво пеят. Те остават слепи за истинската красота на човешката сила и слабост. Слепци, които рисуват картината на живота чрез цветовете на смъртта.

Този ден се повтаря в четирите посоки на света. На запад, на север, на изток и на юг досущ като мен, в своите сутрини и под своите знамена, са стояли изправените самураи и бронзови войни, мъже от бялата северна пустош и от пустините, изгаряни от знойното слънце. И всеки от тях е изживявал същия свой миг. Преборил се е със слабостта си и e открил начина да устои и да покори своя страх. Живителният страх, пазач на живота. И така, вече напълно беззащитен, воинът ще се понесе напред, приемайки своята и чуждата смърт. Здрава, живителна сила или хищна болест е това? Какво завладява ума, за да го накара да пожертва живота? Живот срещу какво? Някоя идея или родината? Или народ? Или вяра? Семейство? И романтичният защитник и хищният нападател са избрали причините си. Всеки от тях е изпитал онова, което изпитвам аз сега. Знае защо е стигнал до тук, но безумието, което го обхваща в мига преди началото на битката, изтрива всички причини. В последният миг преди сблъсъка настъпва пълна тишина.

Логиката, немощната билкарка на разума, сега е приседнала мълчаливо встрани от нашите редици. Тършува припряно в развързаната торба с треви и лекове. Напразно търси билето против омразата. И ето че накрая се признава за победена. Втренчва се и тя с тъгуващ поглед в нашите невиждащи очи и ни махва за сбогом.

Лекарството не е в мира. Нито в отварата на покоя. Тя не може да замени вкуса на битката, която ние жадуваме. Докато войната е в нас, нито мирът, нито покоят ще могат да ни обсебят. Като полуневидим и немощен призрак, образът им преминава през дръжките на оръжията ни без да може да ги докосне. Войната бушува в нас. Всесилна, владее всичко. Нейният изгарящ пламък ни пази от призраците на мира и покоя. Докато тя е вътре и е силна, те не могат да ни докоснат. И ние до един сме готови да умрем. И да убием. Нашата и чуждата смърт са един и същи дар. Обсебени и жадуващи смъртта, не правим разлика. Онези, които запазиха способността да различават живота и смъртта, отдавна са проклети. И изгорени. Ние ги изгорихме. Тях, слабите, защото бяха неизлечимо болни от безсилие и нерешителност. Разбира се, те наричаха това разум и любов. Но ние видяхме истината зад измислиците им. И запалихме кладите под тях, защото се страхувахме от чумата на безсилието и проказата на нерешителността. Чистият пламък ни спаси. От тях остана само вонята на недогорялата мърша, смесена с дъха на пепелта. След битката ще изтрием и спомена за тях. За да не остане нищо.
Останахме само ние, здравите. Нашите потомци ще напишат песните за подвига ни и ще ги пеят, докато подготвят следващите клади под заразените от проказата на лъжеразума и лъжелюбовта.

Възможно е да сме сгрешили. Другите да са имали право. Но сега това няма значение. Техният глас и тяхната воля бяха по-слаби и техните истина и вяра изгоряха с тях. Единственото добро и зло, което остана да съществува, сме ние и нашите врагове. Те също са изгорили своите слаби и нерешителни. Ако не беше така, сега нямаше да стоят срещу нас, толкова силни и решителни… Сега вече само победата ще има думата. Тя ще определи къде у кого е доброто и у кого злото.

Всичко притихва. Сега призовавам цялата си храброст. Нищо друго не ми е необходимо пред лицето на смъртта и безсмъртието. С едно единствено движение повдигам ръката си, която стиска оръжието и изтривам всяка мисъл и всеки спомен. Воинът в мен е напълно готов. В мен не остана нищо друго освен него. Още преди битката вече съм победил и себе си и своя враг.