Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 262
ХуЛитери: 1
Всичко: 263

Онлайн сега:
:: lirik1

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПесъчинки
раздел: Разкази
автор: verysmallanimal

- Най ми е смешно, когато вземе някой да сравнява векове и епохи. Ама, видите ли, класическият период в Елада дал на човечеството такива умове, а сега – нищо. Или средновековието – мрачна работа, само чума, инквизиция и турнири в калта пред някой замък. Пикаели по стълбите на дворците.
А сега е чистичко, спретнатичко, драго да ти стане. Глупости, ама глупости! Много ни се ще да сме еволюирали, да сме поумнели, да сме по-добри. Ще ни се, ама няма такова нещо. Не сме мръднали нито нагоре, нито надолу – накъдето и да погледнеш, виждаш все тези Едиповци, Антигони и Клитемнестри. Няма махала без своя Фалстаф, думкащ с юмрук по кръчмарската маса, своята лейди Макбет или цяла тумба Монтеки и Капулети. За крал Лир да не говорим – всяка втора къща е приютила по един зарязан от децата си старец. О, и херкулесовци дал господ – тъпчат се с анаболи и се издуват, сякаш някой е пъхнал сламка в задниците им и надува ли, надува...
Автор на тази страховита тирада е моят стар приятел Арам. Облакътил се е на масата, в едната ръка стиска чашата си, а с другата ръкомаха пред лицето ми. По принцип Арата е добряк, кротък съпруг и отзивчив приятел, но като го пипне мизантропията, става страшно – не дай си боже да те спипа някъде на тясно – проглушава ти ушите с черните си прокоби. Ето и сега – уж само по едно вино щяхме да пием при Андро Бабаита, а вече цял час гърми и трещи насреща ми, сякаш аз съм виновен за безобразията в тоя свят. Андро снове из кръчмата – дне с есам и хем е зад бара, хем сервира по масите. Поглеждам го жално за помощ, но той само свива рамене и се подсмихва подличко. Явно сам ще сърбам тая попара.
- Слушай, Ара, трябва да вървя при Киро да се подстрижа...
Арата ме поглежда мрачно, махва към Андро за още вино и се накланя към мен:
- Да не мислиш, че не ми е ясно? Прозрачен си, Вано-джан, прозрачен! Ще се подстрижеш, ще се обръснеш и наконтиш като гювендия и за какво – само защото било неделя и трябва да изведеш Мая по гезмето. Пфу! Мислиш, че като си лъснеш портрета като Дориан Грей и ще живееш вечно, че и все млад на туй отгоре, а? Огледай се, суетнико нещастен, отвори очи за истината!
Въздъхвам примирено и посягам към една от чашите, които Андро току що е донесъл:
- Добре де, няма да се подстригвам, ей тъй ще ходя като плашило...
- Айде не се прави на госпожица – Отпива и продължава – Ами я кажи, видя ли оня, новия дюкян на ъгъла до бакалията?
- Не, не съм, какво продават?
- А, така! Ей сега отиваме да го видиш – много странен е тоя човек, да знаеш. Пий и да вървим.
Давам знак на Бабаита да пише сметката на тефтера, глътвам виното и ставаме.
Магазинчето е малко, приклещено между бакалията и гаража на Коста зъболекаря, с олющена дървена врата, над която сега се кипри табела:
„ВРЕМЕ ЗА ВСИЧКИ”
На витрината няма нищо, и казвам на Арам:
- А, още не са отворили сигурно, я да взема аз....
- Не хитрувай, ами влизай – побутва ме моят приятел – да видиш каква дивотия само...
Вътре е полутъмно – единствената светлина идва през стъклото на витрината от ниското есенно слънце, та ни трябват няколко мига, за да свикнат очите ни. Чисто, спретнато и полупразно. Няма никой, само на високия тезгях стои доста големичък пясъчен часовник. Изглежда стар и през мръсното стъкло едва се вижда тънката струйка пясък, която почти е изпразнила горния съд. Докато зяпаме мълчаливо, вратата зад тезгяха се отваря и затваря, а след малко до часовника се появява усмихнато лице – чак се стряскам, толкова е неочаквано.
- Извинете, ей сега – казва лицето и изчезва.
След миг иззад тезгяха излиза много дребен човек, почти джудже. Забелязвам, че е облечен доста прилично – черен, двуреден костюм, бяла риза и червена папионка на големи бели точки. Конте, слязло от страниците на старо модно списание. Посочва към тезгяха:
- Малко е височък за мен, не смятате ли? Ще трябва да направя нещо, някаква рампа, може би, та да не стряскам хората. – Оглежда ни внимателно – С господин Арам се познаваме вече, а вие сте...?
- Вано, това е приятелят ми Вано – избързва Арата – исках само...
Дребният човек накланя глава на една страна:
- Драго ми е, господин Вано. Какво мога да направя за вас? Виждам, че сте човек на науката...
- А, не бе, даскал беше преди да се пенсионира – Арам отново бърза. Все забравя, че аз сам мога да се представя.
- Учител, да? – повдига вежда контето – Сигурно е приятно да се занимава човек с приятни млади хора, жадни за знания. Е, така мисля аз, разбира се.
Покланя се съвсем леко, а аз си спомням за „приятните млади хора” – стадо буйни теленца, прегазващи всичко на пътя си:
- Еееее, да... – Мърморя малко смутено – Разбира се...
Човекът ме прекъсва:
- Но какво правя аз! Толкова нетактично, толкова... хм...Позволете да се представя – Хонсу Трети. Но за приятели – само Хонсу. И така?
Арата сумти смутено и аз се възползвам:
- Ами, чудехме се...чудехме се какво предлагате в... – Оглеждам се – В магазина...
- Разбира се, разбира се – усмихва се – Само една стока, само една, но пък си заслужава, смятам аз.
Изпъчва гърди и с широк жест посочва пясъчния часовник:
- Време, господа, време! Предлагам време – вярвам, ще се съгласите, че е нещо, от което всички имаме нужда, не е ли така? Всеки, комуто то не достига, идва при мен и получава колкото време иска...почти. Е, не безплатно, разбира се, но ще се убедите, че цената е съвсем приемлива.
Стоим като втрещени и се взираме в усмихнатото му лице. Какви ги говори това човече, подиграва ли се?! Арам се окопитва пръв:
- Е, хайде сега шегички. Ако не Ви се занимава с нас, кажете, ама...
- Никакви шегички, както благоволихте да се изразите, господин Арам, никакви шегички. Ще поясня – този часовник тук е само един, но с някои, хм, процедури той може да бъде индивидуален за всеки. Нещо като съвместно, но и съвсем независимо ползване на времето, което той отмерва. Например аз имам нужда от време днес, защото ме чака работа, но трябва и да обслужа приятни клиенти като вас, така че – Пресяга се и с известно усилие хваща часовника и го обръща – Воала! Сега можем спокойно да довършим беседата си, а и кой знае, може пък да решите да си купите малко. Хм?
И аз решавам:
- Добре, да купим, ама как точно става? Удължавате живота ли или друг трик някакъв? И какво – в замяна искате, например, душата на човека?
- Но моля Ви, господин Вано, моля Ви, за какво говорите? Нали не мислите, че аз...като оня там...сатаната – договори подписани с кръв и тям подобни? Боже, опази! Цена има, да и тя е – малко от вашето време. Малко, колкото да ми разкажете някоя случка, за предпочитане свързана с тази липса на време, която ви е довела тук. Ето, толкова е просто, толкова елегантно, бих казал.
- Съгласен съм – казва Арата – Давай да разказвам там каквото има за разказване и да си взема малко време, че то наистина...
В този миг пред очите ми леко притъмня, зави ми се свят и...Хонсу и Арата като че изчезнаха.Това трая само секунда и после нищо, всичко си беше както преди – ни е с Арам в дюкяна, а малкото човече срещу нас. Само че Арата ме гледаше малко учудено:
- Къде беше, Вано, навън ли? Щото ние с...Хонсу се разприказвахме...
Излиза, че както те изчезнаха за мен, така и аз не съм бил наоколо, докато Арата е разказвал историята си. Що за фокуси, този тук се бъзика с нас, ядосвах се аз. И му го казах де – поприведох се и му го казах в очите. Какво си мисли той?!
- Мисля си – Благо рече господин Хонсу – Че и Вие имате нужда от малко време. Хайде, разкажете ми за какво Ви е нужно то, а аз ще направя така, че да не чувствате липсата му.
Стори ми се, че Арам тръгна към вратата, но това като че не ме интересуваше – гъделичкаше ме някакво неясно желание да споделя с този странен дребен човечец какво ме гризе отвътре. И, разбира се, споделих. Хонсу ме изслуша внимателно, а след това отново обърна часовника:
- Мисля, че намерихме време за Вашия проблем, господин Вано. Мисля също, че животът на човек е като везна – непрекъснато взимаме от едното блюдо и поставяме в другото, в стремежа си да ги уравновесим. Но дали изборът ни е правилен, дали точно от това блюдо да отнемем, а в другото да добавим? Аз не зная и Вие не знаете, но си струва да се замислим за това, как мислите? Сигурно сте забелязали, че двата съда на пясъчния часовник, който и да е пясъчен часовник, са еднакво пълни само в един кратък миг и няма как да разберем коя именно песъчинка е тази, от която зависи нарушаването на това равенство.
Кимах с глава, без да ми е много ясно какво искаше да каже. В ръката му се появи малка платнена торбичка, която той протегна към мен:
- Ето, вземете това – пясък, пясък от часовника, който сега работи само за вас. Сега имате властта да се разпореждате с времето – можете да досипвате в който от съдовете пожелаете и така да удължавате или съкращавате времето за едно или друго нещо. Просто е, нали?
Колебливо поех торбичката и тъкмо се чудех какво да кажа, когато отново за миг притъмня и ето – стоим тримата, сякаш нищо не е било. Забелязах, че Арам също стиска такава малка торбичка и с известно облекчение си помислих, че ако има да патим от тия глупости, то поне ще патим заедно. Малко подличка, но успокоителна мисъл. Взехме да мънкаме с Арата някакви полусъмнения и полублагодарности, докато отстъпвахме към изхода. Господин Хинсу ни изпроводи с усмивка, ние излязохме на улицата и вратата се затвори с тихо щракане.
- Ами...
- Ами да...
Спогледахме се гузно и всеки пое към къщи. Не си казахме и едно довиждане даже.

Минаха няколко дни. Направи ми впечатление, че Мая, която напоследък бе станала доста кисела, се усмихва по-често, шегува се и ме гледа с оня поглед, с който не ме бе гледала от десетина години насам. Един следобяд се реших да ѝ разкажа за случката в онова магазинче и за странния господин Хонсу. Посмяхме се малко, но мен нещо ме глождеше. Не нещо определено, не – само някаква неясна мисъл, че нещо май е трябвало да правя, но съм забравил. Въртях се на стола, а Мая ме гледаше внимателно:
- Нали не съжаляваш?
- За какво? – попитах.
- Че остави вечерните курсове в гимназията. Мисля, че това малко те притеснява. Знам, че пари трябват, знам, че се пазиш да поискаш помощ от децата, но какво толкова? Напоследък сме, как да кажа...по-щастливи някак, по-...абе разбираш ме.
Оказа се, че съм водил някакви вечерни кандидатстудентски курсове в гимназията, в която преподавах преди да се пенсионирам. И това ми е отнемало много време – като сметнем и сергията, излиза, че почти не сме се виждали с моята жена. И когато сме били заедно, все сме се карали – обикновено за глупости. А преди няколко дни съм се отказал от курсовете, прибирал съм се навреме и изобщо така било много по-хубаво. И слава богу, а то тя вече мислела да замине при дъщерята за няколко месеца. Мая говореше, а аз я зяпах неразбиращо – работата беше там, че изобщо не помнех да съм ходил вечер на работа. Не помнех и времето, когато удома е било така тягостно. Отначало помислих, че склерозата ме е награбила и се ужасих. После обаче, напипах малката торбичка в джоба си. Извадих я и я загледах с подозрение, а Мая замислено каза:
- Дали пък онзи човек, как беше...Дали пък не е вярно това с времето? И ти наистина си купил?
Въртях торбичката из ръцете си и се чудех защо се появиха такива провали в паметта ми. Хонсу каза, че цената е история, свързана с липсата на време. Плащаш и получаваш времето, което ти липсва. Тоест, отнема ти някакъв отрязък, а го замества с друг, така ли? Но това си е чиста глупост, такова нещо няма и не може да има, опитвах се да убедя сам себе си. И все пак точно така беше станало. Докато въртях тези мисли из главата си, телефонът иззвъня – Арата:
- Ей, как си бе, аверче? – Гласът му звучеше като на дете, захапало голям шоколадов бонбон. – Искате ли да излезам някъде четиримата, а? По семейному, тъй да се каже. Казвай!
Особеното на арамовия глас е, че дори като говори по телефона с някого, чуват го всички наоколо. Мая беше чула предложението му и кимаше в съгласие.
- Готово – казах в слушалката – Да идем при Андро? Джоланчета, нали знаеш...
Отговорът на Арата почти изкърти мембраната на слушалката.
Прекарахме чудесно. За нас специално беше отворено „сепарето” – две съединени маси, отделени от останалата част на салона с плюшена завеса. Андро и Чефи – онази едра богиня, която завинаги бе окупирала сърцето му - се скъсаха да ни угаждат, а към края, когато кръчмата се опразни, вече седяха при нас и ако на някого нещо му трябваше, трябваше сам да иде до кухнята – така, каза Чефи, даваме възможност на подутите ѝ крака да си починат. Няколко пъти се опитах да разпитам Арата за неговата история и какво е станало, но той упорито отказваше да ми каже. Но по начина, по който гледаше жена си, малката Сато, ми беше ясно, че схемата е проработила и при него. Общото мнение на компанията беше, че не сме се веселили така от години.
Когато си тръгнахме, дръпнах Арам настрана:
- Я ела да видим, седи ли още оня дюкян.
До осветените стъкла на бакалията малкото магазинче почти се губеше в тъмнината. На вратата висеше голям катинар, а табелата „ВРЕМЕ ЗА ВСИЧКИ” беше изчезнала. Опитахме да надникнем през прашните стъкла на витрината, но не успяхме да видим нищо.
- Я гледай ти...Отишъл си е, значи. – В гласа на Арата се чувстваше тъга. – Свестен човек излезе, а Вано-джан?
Прегърна ме през рамо и се запътихме към жените си, които ни чакаха няколко метра по-надолу. Арам се спря:
- Пазиш ли торбичката?
Усмихнах се:
- А, пазя я, как иначе. Но май не това е важното, да знаеш. По-важно е, че изглежда сме уцелили оная песъчинка, дето наклонява везните в правилната посока.

Понякога си мисля, че съм сънувал тази история. Но дори така да е, песъчинката си е у мен. И времето си е мое.


Публикувано от viatarna на 14.12.2014 @ 19:05:16 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   verysmallanimal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

25.07.2021 год. / 03:45:17 часа

добави твой текст
"Песъчинки" | Вход | 5 коментара (10 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Песъчинки
от mamontovo_dyrvo на 14.12.2014 @ 21:54:41
(Профил | Изпрати бележка)
Ти си надмислил великите! Г-н Вакрилов е си моят кумир! Великолепен разказ! Пиши, копеле, пиши!


Re: Песъчинки
от verysmallanimal на 14.12.2014 @ 22:28:48
(Профил | Изпрати бележка)
Будара! :)))

]


Re: Песъчинки
от rajsun на 14.12.2014 @ 21:57:14
(Профил | Изпрати бележка)
На едно място си сменил песъчинката - Хонсу станал на Хинсу, ама нищо. Дядо ми викаше: то и царицата има толкова кусур)))
Удоволствие беше да прочета!
Бъди!


Re: Песъчинки
от verysmallanimal на 14.12.2014 @ 22:29:46
(Профил | Изпрати бележка)
:)))) Тая песъчинка ще да е била бъбречна... :)
Благодаря, Райчо!

]


Re: Песъчинки
от IGeorgieva на 15.12.2014 @ 12:16:58
(Профил | Изпрати бележка)
Взимам си от тези песъчинки споделено време!
Поздрави за стойностните послания и умелото им пресъздаване!


Re: Песъчинки
от verysmallanimal на 15.12.2014 @ 14:32:27
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря :) И дано времето ти стигне за всичко!

]


Re: Песъчинки
от anonimapokrifoff на 14.12.2014 @ 22:11:07
(Профил | Изпрати бележка)
Великолепно, Вакрилов! Великолепно!


Re: Песъчинки
от verysmallanimal на 14.12.2014 @ 22:31:25
(Профил | Изпрати бележка)
Ееее, от теб казано е много важно за мен!
Благодаря, Аниниме :)

]


Re: Песъчинки
от Markoni55 на 12.03.2015 @ 15:48:16
(Профил | Изпрати бележка)
като в приказките на Шехерезада, само дето твоите герои са все такива хем колоритни, хем пълни с живот, някак уж обикновени хорица, истински, а пък и не съвсем...А историята, ех историята... ще ми се да си сложа и аз една торбичка пясък в джоба и да поотсея това-онова...


Re: Песъчинки
от verysmallanimal на 13.03.2015 @ 18:14:57
(Профил | Изпрати бележка)
:) Все ровим в торбичките - дано намерим Оная песъчинка....:)
Радвам се, че ти хареса!

]