автор: typa

ЧАСТ ПЕТА
Изповедта

- И така... Роден съм през 2019 година в същия този град. Родителите ми положиха всички усилия за възпитанието и образованието ми. През 2038 се дипломирах като физик, а година по-късно завърших специализация в Хумболтовия университет, Берлин – той изчака реакцията на младежа, който невъзмутимо се пресегна и отчупи парче препечен хляб.
- Завърших с отличие и осъзнах, че имам талант в проектирането. Същевременно се интересувах от всичко, свързано с хуманитарните науки. Интересното беше, че не изпитвах затруднения в усвояването на която и да било материя. Осъзнал напълно интелекта си, продължавах да го развивам. Първоначално се доказах категорично като специалист. Работех за компании от цял свят. Работата беше отговорна и тежка, но я възприемах единствено като низ от полезни предизвикателства. Спечелих професионално и научно признание и придобих огромно количество информация. Получих достъп до най-престижните лаборатории в света – тайни и явни. За себе си не се страхувах. Винаги бях лоялен, но никога не разкривах картите си докрай, селектирах правилно възложените поръчки и постоянно създавах предпоставки ползата от мен да е значима за всички заинтересовани страни. Натрупах добро състояние. Работех сам, без постоянен екип и това не ми тежеше. Бях най-добрият. Междувременно получих и покана за сътрудничество с Церн. Така опознах в детайли адронния колайдер и с изненада установих, че имам революционни идеи по отношение на проекта. Бюрократичната му тромавост обаче не ми позволяваше да ги разгърна достатъчно енергично. Тогава се оттеглих и изцяло се посветих на собствения си проект - MFSR (Мултифункционален Сканиращ Репликатор) – Първан строго се умисли, овладявайки въздишката си – Пазех го в абсолютна тайна. Може би тук е мястото да споделя, че живеех сам в родната си къща и не канех никого. Бях си самодостатъчен. По-скоро така си въобразявах. Постепенно бях оформил асоциалния си характер. Общуването с другите ме дразнеше или в най-добрия случай се отегчавах. Не ми даваха нищо. Всъщност, по-вярното е, че аз не исках нищо от тях. Чувствах се неразбран и това ме вбесяваше. Това, което изпитвах, беше една неописуема самота и се дразнех на самия себе си, че въпреки интелекта и познанията си, така и не намирах начин да я преодолея – Мъжът спря за момент и загледа събеседниците си. Скръстила ръце, младата Икона вглъбено мълчеше. Явно знаеше тази история. Върбан беше престанал да се храни и плътно облегнат назад, внимателно го изслушваше. Изражението на лицето му беше спокойно и не издаваше нищо, освен вежлив интерес. Първан поклати глава и продължи – Не ме разбирай погрешно. Дружах с доста интересни личности, способни, мъдри и забавни. Голяма част от тях притежаваха харизма и заслужаваха възхищение. За някои се носеха легенди. Бях широко скроен и уважавах тези хора, но същевременно разбирах, че са безпомощни. Приличаха на лидери в училищен двор – силни, авторитетни, инициативни, но същите непораснали деца, като останалите. Мнозина от тях често ми напомняха конфуцианската мъдрост да не се измъчваме в опити да променяме света, а просто да адаптираме себе си. Те обаче не подозираха нивото на промените у мен. Аз съзнавах дарбата си, но някак по сократовски сващах, че още не знам как да я използвам пълноцено...
- А родителите ти? Как възприемаха тези твои търсения? Остана ли близък с тях?
- Близък! Чудех се кога ще попиташ! Бяха всичко за мен. Изчезнаха безследно малко след дипломирането ми. Именно изчезването им стана причина за всичките ми безплодни търсения – Този път той не спря тежката си носова въздишка.
- Изглежда, е било умишлено – продължи Първан – Научих уж случайно, след онзи земетръс от 2044-та, сякаш символичен знак свише... Когато се прибрах, в къщата беше разтурено и се захванах да подреждам. Вдигнах падналата икона, останала от родителите ми и забелязах изписаните на гърба й неясни уравнения. Ето тези – Първан бръкна в джоба на ризата си и му подаде малка снимка – Почеркът им се редуваше. Виж сам! – Момчето погледна написаното и безмълвно го прочете:
M+F = 2258
F-M = 1718
S = 2044
R = !
- Говори ли ти нещо?
- Ами, прилича на система уравнения с две неизвестни и математическото решение е повече от елементарно. (M = 270; F = 1988) Но не виждам друга логика!! Чакай, чакай... В коя година сме сега?
- 1988...
- Случката е от 2044 г. Изглежда...
- Браво! Всяка величина отговаря на съответна година. Но на теб сега ти е по-лесно да направиш подобна асоциация. Аз бях затруднен. Родителите ми не бяха набожни и често съм се чудел защо им е тази икона. Това ме наведе на мисълта за умишлено скрита символика. Лесно предположих, че M е mother (майка), F е father (баща), а S, естествено е son (син). И понеже се намирах в 2044 година, следваше да търся родителите си в съответните две получени години. Схващаш ли защо трябваше да изчезват, че да ги издирвам по отминалите векове!?
- Репликаторът?! Единственото неизвестно в условието.
- Точно така. Символите имаха и друго значение. Съвпадаха с абревиатурата MFSR. Тъкмо го бях завършил. Захранваше се посредством микро-ядрен синтез, а свободната енергия се акумулираше с цел по-късното й превръщане в материя. Разбира се, това не беше нещо ново. Подобни разработки с различен успех се правеха още от средата на 20-ти век, а експериментите с адронния колайдер напоследък бяха доста обнадеждаващи. Новото при мен беше добавеният сканиращ софтуер, с чиято помощ обектите можеха да бъдат репликирани посредством по-късна трансформация на енергията в материя. И не става дума просто за елементарни частици, а за видимо обособени обекти – бутилка, стол, цвете, скала, животно, човек! С необходимата настройка операторът на устройството можеше да добавя и допълнителна информация в сканираната база данни и дори да я изменя според целта си. Това, разбира се, вещаеше потенциални опасности с оглед отговорността и намеренията на оператора.
- Какво говориш! Та той би се превърнал в малък бог. Така се обезмисля всяка добивна, обработваща и производствена индустрия, а резултатите от дейности като генно инженерство и клониране биха били светкавични. Ще отпадне необходимостта от парични и други разменни средства. Всеки би могъл да си набавя необходимото, без да се налага да се труди усилено, а спестеното време да оползотворява за овладяване на още познания, за развлечение и нови предизвикателства.
- Същински алхимичен рай, хе-хе. Ето как за пореден път развитието на науката и технологиите налива вода в мелницата на креационизма! Но да не забравяме, че хората са създадени несъвършени. Неслучайно алчността, завистта и мързелът са сред седемте смъртни гряха и те не могат да бъдат преодолени механично, посредством помощни технологии. Човечеството би се задавило от лакомия и безмислени съревнования, а в най-добрия случай – би оглупяло от мързел и равнодушие. Но, господ си знае работата. Оказа се, че изобретението ми проявява значим страничен ефект. Материалната реализация на репликатите се осъществяваше в паралелни пространствено-времеви „джобове” – миниатюрни подреалности с размерите на съответния обект. Това на практика означаваше, че индивиди без достатъчно развита сетивност не биха имали възможност да извлекат „наяве” новосъздадения репликат. А сега идва и най-интересното, с което дори не всички Иконите са наясно. След извлека на репликат, „родната” му миниреалност оставаше празна и впоследствие можеше да се използва като своеобразен сейф, например. А ако се окажеше излишна, Устройството беше в състояние да я унищожи, така, както я е създало!
- Това означава ли, че създателите на множество паралелни реалности, така наречените Висши, със същия успех могат да са и техни унищожители.
- Разбира се! Дори без да си правят труда да ги „изпразват”. За щастие Висшите никога не биха сторили подобно нещо без причина. А единствената резонна причина би била конкретна реалност сама да се тика към самоунищожение, застрашавайки и останалите. И тъй като щастието е нещо преходно, налага се да добавим, че повечето Реалности необратимо са се запътили към собственото си фиаско, принуждавайки Висшите с отчаяна решителност да разработят Апокалипсиса. Той е неизбежен, но както пише и в Светото писание, след Армагедон ще настъпи Съдния ден, в който нечестивите ще бъдат унищожени завинаги, а останалите ще бъдат спасени и ще живеят пълноценно като съвършени хора. С други думи, това означава глобално сканиране на нарочената Реалност и нейното унищожение. Следва автоматично изтриване от създадената база данни на всички неблагонадеждни файлове, припознати като Вируси и корекция на останалите. И накрая – материализиране на репликати от така коригираните файлове в чисто нова Реалност. Нищо сложно, а?
- На думи така изглежда. Значи твоят Репликатор е прототипът на техните!
- Едва ли. Наистина моят MFSR постига сходни ефекти в значително по-малък мащаб, но не е възможно да произведе антиматерия или черни дупки. По-важното е, че все пак е в състояние да търси и открива реалности на всички нива. Учените отдавна допускаха съществуването им, но MFSR го доказа категорично и ми помогна да разкрия известен брой от тях. А това според Висшите си беше проблем. Теоретичните познания са едно, но практическа манипулация без нужната компетентност и подготовка би била фатална. В сравнение с Репликатора водородната бомба изглеждаше като воден пистолет. Но в онзи момент не мислех за това. Главната ми и единствена цел си оставаше откриването на родителите ми. Логически, те нямаше как да знаят за моя Репликатор, а още по-малко – използваната от мен обозначителна абревиатура. Намерените символи обаче, бяха явно доказателство, че все пак са наясно с всичко и все някъде ме чакат. Така поне се надявах. Но как, всъщност, бих открил някого в целогодишен времеви отрязък? И то без да съм запознат с пространствените координати!
- Според мен е било излишно да се притесняваш за това. Достатъчно е било да улучиш вярната година. Изхождайки от собственото си посещение тук, съм сигурен, че не би закъснял да срещнеш точните посрещачи.
- Логиката ми подсказваше същото. Предположих, че ще е по-разумно да започна от 270-та. В нея бих припознал значително по-лесно евентуални посетители от Бъдещето, отколкото в 1988-ма, пълна с неформални типове, откачени маниаци на тема фантастика и индивиди с богато въображение спрямо себеподобните отвъд Желязната завеса. Но, преди да замина, трябваше да планирам дълга теоретична подготовка и да проведа някои практически експерименти. Изчетох всичко за епохата, запознах се с два-три мъртви езика, присъщи за нея и междувременно започнах внимателна и методична работа с Репликатора. Усвоих го до съвършенство и накрая можех да репликирам каквото си поискам в множество миниатюрни подреалности-джобове, да го издърпвам оттам и да унищожавам джобовете. Оказа се, че добре владея дарбата си. Изведнъж се почувствах изтощен. Беше изминала почти година в ежедневни занимания без почивка. Обръщайки се назад, осъзнах фантастичните си постижения и страшно се притесних. Бях се превърнал в оня Малък Бог, който ти преди малко спомена... При комиксовите супергерои първоначалният шок от себеосъзнаването набързо преминава в неистов стремеж към геройства и борба със злото, породен от внезапно избуялото им чувство за справедливост. На практика е доста по-различно. Дълго време се чувствах странно с новото си умение, не ми даваше мира. Приемах го като нещо ненормално. Имах се едва ли не за изрод, ужасявах се от себе си и това ме смазваше. Предполагах, че не съм подготвен да го контролирам и се страхувах да не навредя неволно някому... – Първан отпи от приготвения чай и продължи - Единствената следа покрай всичко това си оставаше списъкът с уравнения. Крайният ред ( R = ! ) ми се струваше някак неопределен и може би ключът беше в него. Все пак родителите ми бяха наясно с моето влечение към ребуси и постоянно го насърчаваха. Потънах в многобройни разсъждения. Ами ако R носи и друго значение, освен Репликатор! Обърквах се. Можеше да означава много неща. От какво, всъщност, се нуждаех аз? От преместване в друга реалност, изтривайки се от тази. Преместване, изтриване = Remove! Реалност = Reality! А евентуално връщане обратно? Обратно! Именно! Един-единствен символ съдържаше смисъл в обърнато положение. Обърнеш ли обратно удивителната, се получава буквата i. Преведено – Аз. Продължих да премятам местоимението в граматичните му форми, за да получа смисъл. Дали не трябваше да значи - „Премести Себе си в друга Реалност, посредством Репликатора”. Както и да го нагласях, все едно и също. Внушавах ли си! Така и нямах представа, как точно ще ми помогне Репликаторът да пренеса в отвъдна Реалност самия себе си, а не някакъв клонинг. Хрумна ми, че ако моите родители действително владеят време-пространството, едва ли ще са единствените... Значи, евентуално бих могъл да потърся помощ в собствения си свят. Но от кого?!
Първан и Марина се спогледаха. Момчето забеляза това и снизходително повдигна вежди, сякаш вече знаеше отговора.
- Когато човек е пред непосилно препятствие, често се осланя на случайността и инстинкта си. Наложих си поне ден да не мисля за нищо и просто да се поразсея. Докато се шляех из близкия парк, забелязах симпатична девойка с прилепнала по тялото тишърт-ка, щампована с огромен символ „i”. Каква ирония! Това ме разведри и реших да се пошегувам, настанявайки се на пейката й.
...................................................................................................................................................................
Непознатият преметна ръце зад облегалката и вдигна крак върху крак. Всъщност, тя вече го познаваше. В бъдещата му версия. Именно онази версия някога я спаси и обучи, преди да й въздаде финалната задача. Тя беше изпълнена наполовина и младият велосипедист вече се запознаваше с човека до нея и собствената й двойница в другата реалност. Дефтера се усмихна. Дано нахаканият й връстник се забавлява добре, защото му предстояха години тежко обучение. Спомни си как се прибра вкъщи с неговия велосипед и се заприготвя за следващата стъпка. Трябваше да изпрати някъде самия си поръчител от периода му преди да изобщо да я познава, а след това да се завърне и довъши обучението на младежа с колелото. На въпроса й, дали така не би се получил „ефекта на дядото”, Протий обясни, че единственият начин това да се случи, е през 2045-та по-възрастната Дефтера да осуети срещата му с младата си версия. Но този риск бил нулев, понеже междувременно постигналата най-високо ниво Дефтера би била достатъчно мъдра да не извъшва този ход, още повече че по това време тя отдавна би се намирала в обятността на Висшите. Оказа се прав, както обикновено. Умник такъв... Беше настъпил моментът да се реваншира. Обърна се към него и кимна приветливо. Въпросът му не закъсня.
- Здравей, ти от друга Реалност ли пристигаш, или тепърва смяташ да заминаваш? – Непосветеният все още Първан се приготви за неизбежната ответна реакция - „поредният оригиналничещ досадник, с баналния си арсенал плоски фрази, и т.н. ...” Отговорът обаче, надмина очакванията му.
- Очевидно съм в твоята. И ако ти се занимава с мен, ще получиш урока, който си търсиш.
- Дръзка си, но явно го заслужих – побърза да се предаде той с примирителен тон – Пошегувах се, не се засягай.
- Смяташ късмета си за шега?! По-добре го приеми и се научи да го използваш – „ Тая пък каква е?!” – изуми се мислено Първан.
- Засега съм временна част от твоя късмет. Затова съм Икона. Не ми ли личи? Не се пули като Репликат. Дръж се оригинално и решавай! – Тя го погледна предизвикателно, но младият мъж се беше окопитил начаса. Изглежда, наистина беше достигнал подобаващо ниво.
- Ето какво означавало... - Той протегна ръка и се представи.
- Казвам се Първан, изобретател съм... – в гласа му личеше вълнение.
- А къде ти е изобретението - равнодушно попита момичето, подавайки ръка по-скоро механично, отколкото отзивчиво.
- Наблизо. Отдавна ли ме следиш? Не чух името ти, иконо.
- Икона. Да тръгваме.
Така протече запознанството им. В следващите двадесет и четири часа се срещнаха още веднъж, за да уточнят детайлите относно предстоящото му Преместване. В хода на срещата той неочаквано я покани на вечеря. Иконата прие от учтивост. Не искаше да му отказва, още повече, че съвсем скоро щеше да го изпрати надалеч, пък и беше признателна към личността му от собственото й минало. Вечерята протече неловко. Докато разговаряха, се улови, че доминира в разговора, а нейният събеседник откровено попива чутото и въпреки сполучливите му прояви на остроумие, нерядко се смущава. Обзе я умиление, примесено с ново, непознато й досега усещане. Колкото повече го опознаваше, толкова по-силно избледняваше досегашния й респект към личността му като цяло. Макар и леко пообъркан, младият симпатяга срещу нея беше забавна компания, но тя изведнъж се почуди дали несъзнателно не копнее за зрелия уверен мъж, в който щеше, или по-скоро беше вече се превърнал, докато собственолично се грижеше за нея през изминалите десетина години. Дефтера въздъхна скритом.
- Време е – тихо, но решително изрече тя и простря длани към него. Първан хвана ръцете й и след миг двамата се стопиха в ефира на настоящата реалност.

Следва продължение