автор: typa

ЧАСТ ТРЕТА
Посвещението

Не седеше на онази пейка, а на едно от каменните стъпала на любимия му Античен театър. Под него се ширеше половината град, а на юг тъмнееше планината. Нещо обаче не изглеждаше наред. Беше познатият му роден град, но някак по-различен и сякаш недовършен.
Втренчи се в отсрещния хотел и установи, че надстройката, допълнително монтирана преди години, липсва. Липсваше и големият железен кръст от камбанарията на близкия католически храм. В далечината се извисяваха множество строителни кранове, а по улиците едва се мяркаха автомобили. Огледа се наоколо. Нямаше я и предпазната ограда, опасваща театъра откак се помни. Няколко реда по-надолу се беше скупчила група тийнейджъри. Двама от тях – рус дългуч с кльощави крайници и симпатичен мургав младеж с бухнала къдрава коса, свиреха с акустични китари от местна ретро марка. Изведнъж Върбан проумя. Изглежда, се намираше в Миналото. Остана удивително спокоен и единственото, което го учуди, беше фактът, че приема ситуацията с вяра и без подозрения. Изпита онова състояние, на което казваха Дежа Ву. Но коя е онази там чаровница до къдравия младеж? И откъде му е толкова позната? Да, това е тя. Иконата! Позна я, независимо че настоящата й версия беше много по-млада и облечена в синя ученическа манта, типична за гиманазистките от осемдесетте години на миналия век. Ученичката вдигна поглед към него и посочи с пръст нагоре. Върбан й махна и понечи да се приближи. Но тя не му обърна внимание, а продължи да сочи с тревожен поглед към входа на централното каменно стълбище, откъдето се спускаха няколко милиционера на Народната Република. Върбан осъзна, че като представител на Бъдещето е невидим за околните и се приготви да наблюдава. Всички очакваха с мрачна досада предстоящия конфликт, но не помръдваха от местата си. Последвалата сцена ярко контрастира на първоначалното Върбаново чувство за мистичност. Водачът на униформените стисна мургавия китарист за къдриците и грубо го задърпа.
- Какво правите тука, бе, хулигани долни! Колко пъти да ви се казва, че за вас тук е забранено.
- Ама ние репетираме, другарю милиционер. Нищо лошо не вършим – отвърна една от девойките. Къдравият се отскубна и се отдалечи на безопасно разстояние.
- Репетирали! Другите ученици послушно се прибират по къщите, само тия упадъчни елементи довтасали тука на римския стадион да мърсуват. Репетирали. Какво ми репетирате, бе. Това да не ви е театър!
- Ми театър е, не знаеш ли! Римския е долу на Джумаята бе, неграмотен фатмак! – предизвика го дългокос здравеняк с дънково яке, на гърба на което беше пришит озъбен звяр, а отгоре на латиница се гънеше надпис IRON MAIDEN. Близкият милиционер подло го изрита в гърба и здравенякът се олюля.
- Ти на кой отговаряш, бе, хипар мръсен!
- Ма що се заяждате, ся, не разбирам – намеси се отракана мъжкарана с бодлива коса и капсулирана гривна на ръката - нито на вас пречим, нито на... никой.
- Ей, рошло! Ти първо се облечи прилично, после разсъждавай,че ако ти бях баща, в манастир щях да те пратя, ясно ли е? И какви са тия клоунски рисунки? Какво пише тук, бе? АС...СЕРТ! Какъв е тоя асерт. И двойно С му нашарил. Ти на есесовец ли се правиш, бе, пикльо! Ще ти дам аз и асерт, и десерт. Деграданти! Я, всички, извади ученическите карти за проверка.
- Нямаме – равнодушно отговори мъжкараната.
- Как така нямате. Не ме дразнете, ей – кой знае защо, се озлоби униформеният.
- Ми ей така, нямаме, глух ли си! – конфронтира се докрай здравенякът с дънковото яке и се изхрачи настрани. – Още не са ни ги раздали, тъпак.
- Дръж го, бе, мамка ти хипарска! Сега ще те смачкам – посиня от яд старшият. Двама униформени се нахвърлиха върху IRON MAIDEN и го притиснаха на мраморния блок. Къдравият посегна с китарата и отхлупи фуражката на единия. Тя отлитна назад и се хързулна по гладките камъни. Гологлавият непохватно заприкляка след нея, а китаристът се запревива от смях. Старшият яростно се устреми към него и като му отмъкна инструмента от ръцете, задърпа няколко наведнъж от закачените на кожения му ревер значки. Онзи първият си настигна фуражката. Останалите глуповато подскачаха, в опити да докопат дългокосия атлет, покатерил се ред нагоре. А девойките и русия дългуч междувременно ги подиграваха с маймунджилъци и неприлични скандирания. Единствено младата Икона стоеше настрана и с благородно достойнство и смирение чоплеше ноктите си. Значи такова било трансценденталното минало, помисли Върбан. Все още не схващаше каква е връзката между нелицеприятните труженички без переспектива от неговото настояще и свободолюбивите юноши от миналото с тяхната жажда за живот, необременен с предразсъдъци. Междувременно старшият беше успял да откачи две от значките на китариста. Метна ги през рамо и заоткопчава трета – грамадна кръгла значка с образа на певец, поднесъл микрофон пред лицето си. Другата му ръка, изпъната напред, имитираше древния свещен знак на Ог, по-известен като „Рогата на дявола”.
- Моля ви се, другарю милиционер, само не Тази! – примоли се момчето – Това е DIO! На френски означава Бог. Тя ми е като Икона, другарю милиционер – Униформеният се поколеба и го изгледа подозрително, без обаче да пуска ревера му – Наистина, другарю началник. За ваше добро го казвам. Нарекъл съм я да ме пази от посегателства и зли очи. Сериозно! Да не пострадате после...
- Какво, бе... – засуети се „другарят” - ... ще ме плашиш ли? Мене ли, бе... Айде марш оттук, сополанко, взимай си цигулката и кръгом. Айде да ви няма – провикна се той към останалите – и да не съм ви мярнал наоколо, че другият път – никаква прошка...
Още щом дочу ключовата дума Икона, Върбан се присети, че това е билетът му за обратно. Насочи се към смирената ученичка, която кротко седеше на мястото си и я докосна по рамото. Компанията й напускаше театъра.
- Очаквах те – извърна се тя – Знаех, че си невидим за останалите, затова и не се издадох пред тях. Имах видение за пристигането ти, както и за случилото се току що. Внимаваше ли достатъчно?
- Какво имаш предвид? Запомних случката, но не разбирам смисъла да съм тук. Това не е моето време. В реалния живот съм току що родено бебе и далеч от подобни истории – Върбан дяволито я погледна - Междувпрочем, какво ще стане, ако си отида на гости?
- Нищо фатално за теб. Но е безмислено. Реалния живот, казваш. Това твое минало пък, за мен е настояще. Но, всъщност, и двете са виртуални разклонения във времевата спирала, такава каквато си я представяме. Като в електронна игра. Не ме гледай така. Имам дарба и правя всичко, за да я развивам. Както вече ти казах, знаех, че ще дойдеш. Това всъщност е смисълът да си тук. Да те посветя. Бях предупредена.
- От кого? – Момичето го погледна.
- От себе си. Сложно е. Да се поразходим! – Станаха и се запътиха към изхода на театъра. Съучениците й не бяха наоколо. Върбан изчакваше и търпеливо мълчеше. Насочиха се нагоре към къщата на Ламартин, след това бавно се спуснаха по една възстръмна уличка, за да излязат на разклона за старото Балабан-кафе. Еркерните фасади на околните старинни къщи приветливо се накланяха към тях, а лекият ветрец грижовно полагаше по някое подранило листо връз топлия още калдъръм. Изглежда, тук беше септември - Според законите на физиката, които познаваме, пътуване във времето теоретично е възможно, но само в една посока – напред в бъдещето. И то с еднопосочен билет. Както сигурно си чувал, след Големия взрив Вселената постоянно се разширява. „Всичко тече, всичко се променя”! Представи си го като счупена ваза. Дори да събереш и залепиш всички парчета, винаги ще личи и няма да е същото. Моето истинско аз отдавна е в Бъдещето. Възрастно и помъдряло. И развило дарбата си почти до съвършенство. Аз съм просто негова проекция в паралелна реалност.
- „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща вода”! И аз ли съм проекция?
- По-скоро не, зависи от гледната точка. Виждам, че знаеш за Хераклит. А гледал ли си Матрицата? Или Старгейт? Не се изумявай. Преди теб съм имала и други посетители. Знам много за бъдещето и като развитие, и като култура.
- Подобно на врачка ли?
- Вече ти обясних, че притежавам талант. На 19 съм, но имам представа от висша математика и квантова физика. Също и диалектика. Не отричам, че тези, с които общувам, много ми помагат. Но не съм пророчица в общоприетия смисъл. Врачките нямат заслуга за дарбите си и не ги развиват особено. Повечето са нискоинтелигентни. Често пъти, контактувайки с посетители от паралелни реалности, спекулират за бъдещето на своята. Изключвам откровените шарлатани – Върбан се замисли.
- Искаш да кажеш, че сега всъщност не съм точно в своето минало, а в някакво паралелно минало, копи-пейст на моето собствено. О, извинявай за идиома. Забравих, че при вас още няма Уиндоус. Мисълта ми е...
- Разбрах те прекрасно. И си прав. Точно така е. Пространствено-времевите измерения имат странна форма и сложна структура, непосилни за осмисляне с обичайните човешки сетива. Взаимодействието между самите измерения също. При определени обстоятелства, можеш да отвориш пространствено-времеви тунел и да пристъпиш в паралелна реалност. Аз самата съм посещавала множество минали и бъдещи светове и дори съм работила с таблет – усмихна се иронично Иконата.
- И кога успяваш – учуди се младежът.
- Обикновено през ваканциите. Всички знаят, че отивам на море, а всъщност пътувам много по-надалеч, хе-хе! После се завръщам в своето собствено близко бъдеще в рамките на астрономическото ми отсъствие.
- Ама това е супер! – оживи се Върбан – Искам да кажа... - Разговорът му се стори пределно интересен. Почувства се вдъхновен – Знаеш ли какви неограничени възможности предоставя подобно откритие?! За бизнес, туризъм, ресурси и какво ли не...
- Както и за неподозирани злоупотреби от всякакъв характер. Изключително опасно е. Затова са малцина посветените. А още по-малко тези, които умеят да отварят портали. Дори да го направиш случайно, ако не си подготвен, няма шанс да успееш да се завърнеш сам. Ако изобщо оживееш. Ще ти трябва помощ от посветен с по-висока степен. Ако пък много се раздрънкаш, ще те помислят за луд.
- Ти вече се раздрънка. Пред мен. Което ми напомня да се попритесня за моето собствено астрономическо завръщане. Колко съм отсъствал? Час? Сигурно са ми откраднали колелото! Но не ме е грижа. Мога да поостана. После ще ми помогнеш. Нали?
- Ще ти помогна още сега. Време е да се прибираме.
- Чудно защо твоите приятели просто си тръгнаха, без да те изчакат. Аз ли съм причината?
- Всъщност, те се притесняват за мен.
- Не разбирам...!
- Сега сме в друга реалност, паралелна на моята. В нея съм непозната за онази компания. В мига, в който ме докосна по рамото, отворих портала към нея и ни изпратих там. В моята реалност сигурно се чудят къде се дянах.
- И защо трябваше да го правиш?
- За да тествам нивото ти.
- Сякаш не ми стигаше самата среща с теб! Объркваш ме. Кой създава всичките тези реалности? Ти ли?
- Не аз, а посветените Първообрази, достигнали Висшата степен. Те живеят в необозримо далечното бъдеще на така наречената Неприкосновена Реалност. Запазили са я специално за себе си. При всяко тяхно посещение в миналото, се създава нова реалност, за да се избегне нарушението на причинно-следствените връзки в предходната.
- Чел съм подобни неща. Има ги в научната фантастика.
- Да, така наречения ефект на дядото!
- И колко точно реалности могат да създадат тези Първообрази?
- Безброй много, разбира се.
- За Боговете ли говориш? – изуми се Върбан.
- Не, глупчо. Не знам за никакви богове. Както казах, това са Висшите, част от които се явяват първообрази на такива като мен. Аз и подобните ми посветени сме техни проекции, внедрявани в новополучените реалности, където имаме официална самоличност и където един ден ще остареем. Притежаваме изцяло техните способности към момента на проектирането ни. Впоследствие те са продължили развитието си и са достигнали до най-високата степен на сетивност и креативност на човешкия мозък. Наричат го Висшата степен. В този си вид комуникират с нас и ни напътстват. Представи си създаваните от тях паралелни реалности като отделни софтуери със съответните бази данни. Ние, по-низшите посветени, сме Иконите на тези софтуери. Нещо повече, имаме собствена воля и умения да преминаваме от една реалност в друга, съобразно позволените ни права на достъп, разбира се. Всеки човек, докосвайки се до нас, ни маркира. За да ни активира обаче, е нужно да е посветен и волята му да не противоречи на нашата. Ние самите пък, можем да превеждаме абсолютно всеки, така както аз преведох теб. Попадайки в Бъдещето или в различна от твоята собствена реалност, оставаш инертен за нея, тоест – невидим. Само посветен може да те активира там.
- Но аз пристигнах при теб сам. Как съм успял?
- Иконата от твоята реалност явно е с по-високо ниво от моето, за да успее те изпрати при мен самичък. Или пък ти самият неосъзнато проявяваш Дарбата. Всъщност, вече те проверих. Така е, несъмнено. Но още си инертен. Наложи се да те активирам, за да не помислят, че си говоря сама.
- Но, кому е нужно всичко това, след като не е общодостъпно! Не се ли обслужват така нечии безумни интереси? И няма ли да животът ми да стане жертва на тази... Дарба!
- Всеки може да се откаже, в рамките на обучението си. Ако не ти допадне, нямаш кураж или не издържиш, връщат те в твоята реалност и блокират достъпа ти до всички портали. Но те съветвам да опиташ. Ти си оригинал. Успееш ли да освободиш мозъчния си потенциал на сто процента, ще осмислиш време-пространството, ще се превърнеш във Висш и ще заминеш в Неприкосновената реалност. Аз съм само проекция и нямам този шанс. Заложени са ми ограничения спрямо оригинала. Както учи и Православната църква, Иконата е подобие на първообраза, негово отражение. По своята същност, обаче, е различна от него. Ако тя по нищо не се различаваше, би била първообраза, а не образ – момичето спря за момент – Поради това, моята мисия е друга – да посрещам такива като теб.
- И каква е крайната цел.
- Целта е онази, споделяна от всички прогресивни умове в историята на човечеството – постигане на действителен просперитет за човешката раса. За съжаление това може да се случи със сигурност в една-единствена реалност – Неприкосновената. В нея се привличат първообразите на всички, притежаващи Дарбата, интелекта, добрата воля и подготовката за това. Пълната мозъчна сетивност позволява издигането на пределно ниво на духовност и освобождава индивида от всички излишни потребности. Сега си представи поколенията, наследили това генетично. Без войни, болести, лишения и предразсъдъци. С една дума – завръщане в Едемската градина! – Младата Икона широко се усмихна – И това там вече е постигнато!
- А останалите Реалности? –запита Върбан подозрително – Няма ли да останат жертви на Неприкосновената? В тях също обитават представители на човешката раса, макар и не така съвършени...
- Няма как. Останалите ще следват естествената си еволюция. И ако в определен момент се провалят, ще бъдат жертви на самите себе си. От Неприкосновената винаги ще им помагат безкористно, както са го правели досега. Понякога дори изпращат Първообрази, раждани в самото Бъдеще. Наричат ги Съвършени. Погледнато от нашето настояще, последният път беше преди около две хилядолетия – момичето отново се усмихна –нататък историята си я чувал. Да се връщаме, че зъболекарят от моята реалност вече ме чака.
Върбан умислено изпъна чело. Можеше да живее в Рая и да вечеря с пророци. Какъв по-голям стимул от това!
- Чувал съм за легендарна кръчма със стенописи, носеща името на града? Смятам да я посетя. Ще ми услужиш ли с няколко ретро банкноти? Благодаря! – въодушеви се той, предвкусвайки може би последния си безгрижен следобед.

Следва продължение