автор: frezija

Смъртта съблича черната си риза,
намята ми я като втора кожа,
за да усетя как по нея слиза,
ръждясалото острие на ножа.
Тя знае, че така не се убива,
тя знае, че сърцето ми е камък,
ала протяга пръсти костеливи
към светлото в прозорците на мама.
И камъкът се пръска на парчета
и камъкът се учи как се плаче,
отчаяно крещи без глас и…ето –
Смъртта си тръгва. Значи има начин!
И начинът дори си има име –
Любов безкрайна и неизмерима!
Любов без точка и без запетайка.
Любов на дъщеря към майка!