автор: weliw

В църквата. Една дълга литургия. Реших да отида и заседна там, докато ме изгонят. Не бях влизала в църква от доста време. Намерих си място да седна, не издържам на крак дълго. Пък и сутрин рано преди кафето съвсем ме няма.
Службата беше започнала. Навреме. Аз закъснях. Много хора имаше. Не очаквах чак. Предимно жени на средна и над средна възраст. Както е обикновено в църква. Естествено преобладаващата част от присъстващите държат да бъдат видени, че са там...Всеки със своите си мотиви: за да потръгне нещо в живота му по по-добър начин; да му бъде опростено някое и друго прегрешение; за здраве; за любов...Няма лошо. Сякаш очакването е да се случи някаква магия, нещо невидимо и необяснимо, което да ги отведе в мечтания живот. А мисля си, в мечтания живот би ни отвело единствено действието, не и пасивното очакване на магията. Защото вярaта е действие, колкото и да не изглежда така на пръв взор. В този ден, обаче службата беше обявена като четене на молитвата на св.Киприян т.е. против магии, уроки, болести и всякакви злини.
Миряните стоят и слушат. Но не слушат. Вглеждам се в лицата им - не! Не слушат думите на свещеника. Докарали по някоя и друга благонравна физиономия, уж смирена, но не точно. Спазват някакви порядки в прекръстването, много важни от факта, че са наясно с тях. Една жена в близост до мен припяваше на жената, която поддържаше исото, сякаш с настояването, че го прави по-добре. Не че онази отпред не мрънкаше, но тя беше избраната все пак. Други се трупат на опашка за свещи и настоятелно подават листчета с имена да ги упомене отецът за здраве. В центъра на помещението е котела с вода за освещаване, а около него десетки пластмасови празни шишета, чакащи да бъдат напълнени със светена вода за вкъщи. Облеклото на част от присъстващите е не като за в църква - анцуг, маратонки, яке. Може би това са им новите дрехи, може би нямат други...
Срещу мен седи пълничка млада жена също в анцуг и яке. Седи и слуша. Жена, вписваща се в общата картинка. В един следващ миг осъзнавам, че тази жена пада на пода в краката ми в епилептичен пристъп. Подпрях главата и с ръка, а тя уплашена отблъсква предложената и помощ от няколкото жени, които се осмелиха да я сторят. Потрепва и лежи. Други пък дават съвети отстрани. Бях убедена, че е нужно да не я безпокоим. Сложих ръка на челото и, с другата ръка хванах нейната дясна. Тя не се противопостави. Постояхме така. Донесоха вода, дадоха и валериан, помогнах и да седне, след малко тя се успокои и сама стана да заеме старото си място. Забелязах в очите и сълзи. Спонтанно отидох при нея, прегърнах я, допрях глава до нейната и и казах няколко думи. Усмихна ми се с доверие и благодарност. Седнах си на мястото, но едва се сдържах да не заплача, очите ми се насълзиха. Бях си тъжна и без това. Нагнетени емоции с неясно развитие ме подтискаха. Бях в църквата с намерение атмосферата там да ми помогне да подредя мислите и уталожа емоциите си. А щом ми е тъжно, значи нещо бъркам, не правя нещо както трябва. Мъчат ме желания, копнежи, а не бива да е така. Не бива да ми е тъжно. Като дете баба ми на всеки църковен празник, както и всяка неделя ме водеше в храма. Аз бях буйна и неспокойна, но тя успяваше да ме укротява някак си...
Та сега съм отново там. В църквата.

…Вярата в Божията подредба е дълбоко и лично усещане. Аз съм твърда в своята си вяра, знам че Господ ме обича и затуй не ми е необходимо да посещавам църковните служби, да се кръстя там, където другите го правят по някакви си техни канони, нито пък да гледам тъпо. И примирено. Аз знам, че вярвам.

...Защо са издигнати храмовете...питам се. Ами за да унагледят необходимостта от вяра за тези, които не са достатъчно убедени. Някой в далечните отминали векове е прозрял, че това, което се вижда и се докосва успява да въздейства по-убедително за утвъдждаване във вярата. Да се вижда и да се пипа, иначе е много неясно. Свещеникът с проповедите си да обръща миряните пак натам. По този начин даже се и чува. Щото така или иначе ежедневните грижи и важности ни отдалечават от визията за Божията подредба. И всичките религиозни ритуали са пак същото - да ни откъснат от дребнавщината, та белким се взрем в себе си, в духовната си потребност. Вече две хилядолетия това стремление не напредва, даже изостава в идеята си. Методите са остарели и рутинирали. Нов подход е нужен. Може би.

…Добре де, още нещо. В богослужебните проповеди се говори за Иисус - Бог наш...?! ?Той ли е? Или баща му, който пратил сина си всред нас. Та да можем да го видим и пипнем. И него. Та дано да се засили вярата ни в баща му. Божи син - да! А ние го приехме за наш Бог, щото успяхме да го видим и пипнем. Това ли е вярата ни? Нещо не ми е убедително. Колцина знаят името на нашия Бог - отеца Иисусов...и наш Отец?

Религиите също. Защо съществуват? А? По същата причина - отново чрез правила и зависимости да се отправим към Него. И к’во? Религии и противопоставяне...Резултатът? Същия.

Гледам лицата на иконите. Да! Това са били хора. Личности. Познали истината за вярата си. Затова са и канонизирани за светци. Е,сигурно и сред тях е имало зубрачи, дето с много труд и лишения и не толкова посредством вътрешното си усещане са се представили. Все пак хора са били. Гледайки ни през иконите те са наясно с нашите дребнави щения и вълнения. Наясно са и за мотивите ни да сме сега в храма. Примерно за шишенце светена вода. Примерно.

Преместих се да седна на по-удобно място встрани. Видях се там с моя приятелка. Позаговорихме се. Скоро забелязах, че жената с епилепсията дойде наблизо. Усмихнах и се, а тя ми кимна. Седна редом до нас. Когато решех да се прекръстя, тя ме следваше. Спечелила бях доверието и вижда се.

Някакви жени се подредиха отпред за причастие. Предварително се били изповядали. Ритуал…някакъв. Всичките бяха със забрадки.

Осветиха водата в котела и настъпи чаканият момент. Настана едно тихо стълпотворение и елегантно бутане за пластмасово шишенце с магическа течност. Физиономиите вече са различни, отказали са се от смиреното изражение. Неволно, струва ми се.

Наредих се на друга опашка, която отвеждаше до свещеника с китката здравец и менчето осветена вода. Минах по реда си и излязох навън. Загубих жената с епилепсията някъде там из навалицата. Може би е останала сред тълпата при шишетата. Със сигурност, ако реша, ще я открия. Градът ни е малък и хората се познават…