автор: apostola

Отива си вече и моята есен
със мирис на дюли, със кестен на скара...
С мъглата на тумби, със вятърна песен.
Със жълто килимче, със шубата стара.

Със оголени клони, със трева окосена.
Със сенките дълги, с превити тополи.
Изнизва се тихо в пътека скъсена,
минаваща тъжно край храстите голи.

Земята подгизва от сгушена шума,
а дим се изнизва на струйки в комина.
И чува се нейде най-тъжната дума,
че старият щъркел си вече замина...