По знак разгадаем на сивата есен,
разгръщаш на дипли душата си пак
и в бялата утрин на своята песен,
отново пожънваш безпаметен мрак.
А свири фъртуна в небето безмерно
и ясли неземни се ширват пред теб.
До ствол ясновиден, проблясващо в черно,
малаче прихрусва сред грейнала степ...
И нещо отвътре ти идва да кажеш,
да пуснеш от тягост духа си навън;
змията в главата без милост да смажеш
и всичко да мине кат утринен сън.