автор: Narwal

Рицарската войска търсеше спасение към морето. Дълбоко в сърцата на воините се таеше надеждата, че Християнска Европа няма да остави своите чеда на произвола на османците. Трудно се придвижваха рицарите. Оръжията и доспехите тежаха, а и множеството ранени техни другари забавяха хода им. Но няма как те трябваше да продължат.
В редиците на оцелелите имаше представители на целия Християнски свят, но най-много бяха трансилванските. Рицарите хоспиталиери водеха авангарда на войската. Тяхната задача беше първи да посрещнат вражески удар ако се появи и да го задържат докато останалите организират отбраната или се оттеглят. Жулиен като велик магистър на ордена беше пръв. До него яздеше Роже.
Мислите, които бушуваха в главата на Жулиен сякаш го караха да не усеща тежестта на похода. Каква сила криеше тази малка дървена плочка с нарисуван на нея образ на Божията майка? Жулиен притискаше иконата до сърцето си сякаш искаше да усети пулса на загиналия си баща. При други обстоятелства може би не би усетил нищо, но сега, когато бродеше из тази страна, след величавата битка край Варна, той не само усещаше, но чуваше....чуваше далечни гласове, които го убеждаваха, че неговият път не е сгрешен. Нещо му прошепваше, че си струва да се намира тук, на този бряг, сред тези свои събратя по съдба. Нещо му прошепваше, че....неговото присъствие тук няма да бъде забравено. И още нещо .... това Жулиен не искаше да го споделя, но то галеше съзнанието му. Сякаш чуваше гласа на баща си, който му казваше: ....”Гордея се с теб, сине мой”. Ръката на младия рицар галеше иконата и от очите му от време на време капеха сълзи.
Роже мълчаливо яздеше до него и само с крайчеца на очите си виждаше, че в съзнанието на неговия спътник се извършва дълбока промяна. Сега вече и тази мрачна и пуста земя не му се виждаше чужда и народът и му се струваше все по-близък и по-близък. Тази гледка радваше Роже. Може би младият де Найлак ще проумее смисъла на бащината си саможертва, мислеше си той.
Унесени в тези мисли обаче рицарите не забелязаха кога настъпи нощта. Тъмна и страшна и само шумът на морето напомняше, че все още се намират в света на живите. Командирът Янош Хуниади издаде заповед да се подготви лагер и войската да почине няколко часа, за да има сили да продължи пътя си.
Грешна заповед ! Изглежда обаче този ден Злото преследваше рицарите без почивка. Тъкмо бяха започнали да разседлават и предния отряд подаде сигнал на тревога. Изведнъж мъртвото поле пред тях грейна като като слънце от запалени факли. Пред очите на нищо не подозиращите християни сякаш из под земята изникнаха хиляди противникови войни.
- Роже! – извика Жулиен – Мятай се на коня! Бързо!
- Аз вече съм там, приятелю – отвърна му рицарят .
С един скок Жулиен вече беше на седлото. Хоспиталиерите бързо оформиха боен ред и конницата потегли в атака. А къде остана страхът? Страхът винаги съществува, дори пред каления в битки воин. Но той съществува само преди боя. Когато конят се изправи на задните си крака и политне в галоп, когато мечът звучно бъде изтеглен от ножницата и натежи в десницата, тогава вече ...няма страх! Тогава дилемата „живот или смърт” не съществува. За рицарят съществува само „Слава или позор”.
Жулиен години наред бе поучаван по рицарския код на честта и знаеше правилата. Затова първи размаха мечът си и политна към внезапно появилия се враг. Роже и другарите му го следваха. Двете враждуващи армии се сблъскаха след секунди. Звънна оръжието, оттекнаха първите стонове. Османците не очакваха тази решителна съпротива. Първият сблъсък ги стъписа и редовете им се огънаха. Жулиен водеше атаката смело и решително. В първият момент той изглеждаше толкова страшен, че не можа да съсече нито един вражески воин – просто те го отбягваха.
Рицарите бързо пометоха предните редици на неприятеля. Устремът им обаче ги увлече и те се откъснаха от главните сили на рицарската войска. Без да се усетят двете крила на османската армия се затвориха и те се оказаха обкръжени в железен капан. Това обаче не ги стресна. В Такива случаи правилото гласеше „Напред!” Само напред можеха да пробият обръча и те го направиха.
Жулиен въртеше мечът си и вече усещаше как вражеската кръв обагри доспехите му. В един миг срещна пред себе си някакъв странен поглед на османски главатар. Бяха някакви студени, но сини очи. Очи, които сред османците не беше срещал. Дори в тъмнината на нощта те ярко се отличаваха и показваха, че в тях има нещо необикновено.
Злото обаче днес наистина жестоко го преследваше. Хуниади бе преценил, че жалките остатъци от християнската армия няма сили да продължи тази неочаквана и неравна битка. Затова използвайки факта, че турците изцяло се ангажираха да отразяват атаката на хоспиталиерите, той тайно и успешно изтегли войската си, оставяйки рицарите в ръцете на съдбата.
Жулиен и Роже все още не бяха разбрали това и с неистова ярост, на каквато само отчаянието е способна налитаха срещу неприятеля. Скоро обаче около себе си започнаха да виждат само блесналите високи шапки на еничарите. Мечът ставаше все по-тежък и по тежък. Изведнъж неочакван удар в гърба свали Жулиен от коня и той се сгромоляса на земята. За миг пред очите му стана тъмно. Опита се да отвори очи, но те сякаш не му се подчиняваха. Той не виждаше нищо.....освен онази малка красива картинка на Божията майка, която сякаш му се усмихваше и му прошепваше: „Не се бой! Не се бой!”.
С неистови усилия очите му все пак прогледнаха. А утрото вече настъпваше с първите лъчи на есенното слънце. Жулиен разтърси глава и погледна пред себе си. Пред него стоеше строен османски предводител, облечен в характерни богато украсени дрехи, с висока чалма на главата. Странното обаче бяха очите му – сини. Такива очи османците нямаха. И не само това той се усмихваше. Ръцете му неловко се потъркваха една в друга. Като, че ли този османлия сякаш чувстваше някакво неудобство.
- Bienvenue a la terre mon chevalier! – каза той на перфектен френски без никакъв акцент.