автор: gringo

Осемнадесета глава /продължение/


Огледа се за последен път и с внезапен каратистки замах счупи стъклата на външното и вътрешното дясно крило близо до дръжката. Промуши обвитата си до лакътя с пешкира ръка и отвори прозореца.
Застина неподвижно за секунда-две и след като рецепторите му не отчетоха никакъв шум или движение, ловко, като котка се плъзна в мазето въпреки едрото си тяло. „Добре, че поддържам още форма и тренирам! - със задоволство установи физическото си състояние Петров. - Оня немарливко сега е на джамбурето под ореха и разполагам с дотатъчно време да претършувам къщата му. Незаконно! Но целта опраВдава средствата... Поех ангажимент пред Боев, нали съм си глупак, не можах да му откажа, когато започна да се държи човешки, завалията! Пари му и на него под краката! Той пък е обещал на Пръча, Пръча сега е ни жив, ни умрял, щото трябва да се обяснява на тия над него... Изобщо - красота! И за какво?! За пари! Само за пари! „За парата, като човек, що да прави, изяда си и месата!” - зазвуча в главата му финалът на Ботевото стихотворение „Патриот”. - И аз се набутах в тая каша! От какъв зор! Защото не умея да отказвам. Или по-скоро защото ме ръчка нещо отвътре, защото ми е писнало да се занимавам с глупости в оня тъп кабинет. И защото ми дойде до гуша само кокошкарите, които залавям, да го отнасят, а големите акули да се ползват с протекция и все да се измъкват! „Петров, забрави всичко за двамата, арестувани от теб по делото „Банкерите”! Или - „Петров, предай всички материали по случая със сина на депутата „еди-кой си” на .... и забрави за него!” Майната ви, алчни тъпи копелета!...” - редеше наум гневни слова Вожда, оглеждайки внимателно едно по едно приземните помещения. Потъналите в прах и паяжини щайги, шишета и най различни вещи даваха представа за типичното българско мазе и неговата подредба, но не от интериора и състоянието му се интересуваше майорът. Зорките му очи търсеха да открият нещо наскоро разместено, някое закътано местенце, което би поблазнило човек да скрие нещо голямо - да речем, колкото черно куфарче. На „първо четене” нищо не му хвана окото, нищо не привлече вниманието му. „Дали пък напразно се забих тука? И какви са основанията ми да нахлувам като бандит в чужда къща без заповед за обиск! Направо плача за уволнение! Какво ти уволнение! Трябва да си бия фуражката о земята от радост, ако ми се размине с едното уволнение!... Направо си плача за съд! И ще си ме осъдят като едното нищо, защото нито връзки съм си създал някакви, нито съм депутат като Пръча, нито адвокат като онова всеядно дебело животно Катърска, нито цигански барон - даже един що-годе уважаван престъпник с изградено реноме не съм!.. Ще емнат случая ония гъзолизци и хиени всеядни от медиите - журналистите, ще им притрепере от радост под лъжичките и ще ме разкъсат като озверели от глад вълци заблудена овца посред люта зима!”- самонавиваше се майорът и си представяше зловещи картини от близкото си бъдеще, коя от коя по-черни. „Но пък погледнато от друга страна - успокояваше се той, докато диреше сериозни основания за по-скоро интуитивната си постъпка, - време няма и ако на оня хитрец, Боев му е направило впечатление гузното поведение на Иван, то си струва да се поогледа „ятака му”. Ако другарят по рибарлък на Драгомир има нещо общо с изчезването му и ако е докопал парите, най- вероятно е да ги скрие в дома си. Малко хора биха имали толкова здрави нерви, че да останат далеч от два милиона. Дилетант е, действал е според обстоятелствата, разполагал е с малко време да обмисли поведението си и не се знае доколко ще издържи психиката му... Необичайно е всичко...”
Вожда реши първоначално да направи бърз оглед на всички стаи, след което, ако не открие нещо интересно, да се обади по мобилния на Генерала, за да му каже къде е и щом Иван рече да си тръгне от запивката, веднага да му звънне. Това, което Петров правеше, бе опасно и леко налудничаво. Той самият хем си даваше сметка за това и си повтаряше, че едва ли ще се натъкне на нещо уличаващо Иван в съпричастност с изчезването на съседа и приятеля му, хем нещо отвътре - интуиция ли, предчувствие или наивно желание да разплете тая шашава объркана история, го подтикна да влезе с взлом в чуждия дом. Погледна часовника си. Бяха изтекли едва осем минути от щурма на приземния етаж и му оставаше да провери единствено кухнята. Веднага му направи впечатление, когато влезе в нея, че в сравнение с останалите стаи - с паяжини по ъглите и с посивели от многомесечен прах подове, тази е почистена. Или поне е правен такъв опит. Вожда потръпна гнусливо с ноздри, усетил тежкия въздух, напоен с неопределена миризма, в която преобладаваха нюансите на престояла храна, дъх на чеснов лук, немити съдове, и се запита защо захабеният чамов под е сякаш изблизан, а от ъглите на тавана и самият таван висяха ясно различими паяжини, чиито нишки бяха почернели - изглежда, още от дима на палената през зимата печка. „Защо е притрябвало на някой да излъска с такова старание само пода на кухнята, а да остави ефирните плетеници на замрелите неподвижно по кьошета и стени паяци непипнати?! Нелогично! Това можеше да направи само луд или... или... или работата е съвсем друга.” Черните очи на майора блестяха и той не усещаше потта, която струеше по гърба му, докато отваряше вратичката на фурната и надничаше в в нея. Беше празна. Застана в средата на стаята и отново съсредоточено заоглежда масата с остатъци от храна, мръсния умивалник със струпана вътре воняща мазна посуда, прашното перде, закриващото зацапаното стъкло на единствения прозорец, и миндера с метната отгоре му зелена покривка. В тишината се чуваше само равномерното тракане на старовремския часовник, висящ на стената. В тази стая той беше единствената вещ, която имаше някаква стойност. Петров въздъхна и реши да се обади на Боев, преди да обърне наопък къщата като след акция на отряда за борба с тероризма. След като бе влязъл по такъв примитивен начин, вече беше без значение в какво състояние ще остави къщата. А не мислеше да разправя наляво и надясно какви ги е вършил в село Долно Бунище. Имаше един труден момент в целия план - да не го види някой, когато излиза от къщата. Посегна да извади джиесема, но погледът му отново се спря на дървения допотопен миндер със зелената покривка, смъкната и почти опираща в пода... Коленичи и изпружил врат назад, пъхна ръката си с нахлузена оранжева гумена ръкавица под кревата. Напипа нещо ръбесто, нещо твърдо, нещо...., нещо...,нещо, което, освен всичко друго можеше да се окаже и черно куфарче. Изпоти се. Усети как сърцето му така задумка в гърдите му, че сигурно го чуваха и напилите се висаджии на манастира. „Спокойно, майоре, само спокойно!... приказваше си без глас препотилият се пет пъти Петров.- Какви неща са ти минавали през главата - да не вземе сега да да те свали някой инфаркт от вълнение. Че си и на години вече. Май екшъните ти идват в повече...” Докато си говореше така наум, Вожда измъкна из под миндера опърлено в единия край черно затворено куфарче. „Успях! Успях!...Успях!... - ликуваше вътрешно майорът, без да промени съсредоточеното изражение на потното си лице. Знаеше какво ще намери в него, уверен беше на сто процента, че двата милиона са вътре. Повдигна го на нивото на раменете си и усети тежестта му. В същото време мисълта му работеше трескаво - Мисията завършена успешно в срок. Следващ етап - мълниеносно и незабелязано оттегляне от вражата територия с „пленения” трофей”. След това - разбор на извършеното и набелязване на следващите действия.” Докато съобразяваще и планираше по-нататъшните етапи на операция „Черното куфарче”, Вожда вече бе успял да го отвори, да се убеди в правотата на предположението си относно неговото съдържание и отново да го затвори. Отново погледна часовника си. Още четири минути бяха изтекли. Общо дванадесет минути. Ослуша се. Нищо... Тишината се нарушаваше само от невъзмутимото и еднообразно тиктакане на стенния часовник със застинало неподвижно махало, чиито големи черни стрелки показваха един часа и десет минути след обед. Вожда, с пълно въдичарско снаряжение - летен панталон, риза в защитен цвят и зелена раница на гърба със събран телескоп в нея, застана пред прозореца и внимателно дръпна пердето с лявата си ръка около сантиметър - колкото да огледа пътеката към входа на къщата и шосето. Мъртвило и адски пек. Дочу засилващо се бучене на приближаваща кола и след секунди той проследи преминаващ със скорост около петдесет километра в час раздрънкана „баничарка” с цвят, който макар и трудно, би могъл да се определи като бял. Беше все още с оранжевите ръкавици. Върна се до масата и без да обръща внимание на мръсотията по нея, тропна отгоре и раницата си. Бе достатъчно голяма, за да приюти в себе си куфарче със два милиона лева. Или един милион евро - както ви харесва.
След минута Петров изпълни успешно за втори път упражнението „провиране през тесен отвор”, в случая прозорче на мазе, след което отново се прикъта в сянката на лешника.Само капещата вода от металния чучур на чешмата и шума от преминаваща нарядко кола нарушаваха следобедната „сиеста” на долнобунищенските жители в огнената геена на ранния августовски следобед. Мнимият рибар изсухли оранжевите ръкавици и ги напъха в една от страничните прегради на увеличилата видимо своя обем брезентова раница. Отново поглед към евтиния корейски часовник. Още три минути му бе отнел обратния път - всичко петнадесет минути. Вдиша дълбоко няколко пъти сгорещения въздух, огледа за последен път двора и не открил нещо обезпокояващо, решително се придвижи до ъгъла на къщата, иззад който бавно подаде главата си и погледна към шосето. Веднага рязко се дръпна назад и замря неподвижно. По тротоара едва-едва се влачеше прегърбена възрастна жена, подпираща се на тояжка, навлечена въпреки жегата с черни дрехи, изглеждащи дебели. Отмина. Тъкмо Вожда реши да изпълни най- рискованата последна част от плана по „Спасяването задника на депутата Панайот Петръчки”, и отново се чу шум на приближаващ автомобил. Щом заглъхна, майорът с прибежка се озова до предния ляв ъгъл откъм фасадата на грозната къщичка, откъдето се откриваше панорама на съвършено правото в този участък шосе и вляво, и вдясно на разстояние повече от триста метра. Не видя нито човек, нито чу шум на приближаваща кола. От въжделения тротоар го деляха някакви се осем метра - пет до полуотворения вратник и после още три. „Айде, Вожде, сега е моментът!”- изкомандва сам на себе си и с няколко големи и бързи крачки стигна до железния вратник, пъхна върха на кубинката си в отвора между металната тръба, служеща за кол и вратата и бутна. Чу се жалостиво изскърцване и портичката се отвори докрай. Майорът не си даде труд и се обърне, камо ли да я поне притвори. С един скок се озова на тротоара и без да губи и секунда, се отдалечи с бърза стъпка по посока на спирката, която отстоеше на петдесет метра от него. Едва когато се озова седнал на металната пейка под сянката и под нагорещената покривна ламарина, можа да си поеме по-спокойно дъх. Не можеше да мисли. Седеше отмалял, подпираше издутата раница върху металното платно отзад и дори не се сещаше да извади зелената кърпа, за да попие влагата от лъщящото си бронзово индианско лице. „Автобусът! Дано само по-скоро дойде автобуса.....Преди да се е върнал тоя Иван.... И като се върне, какво?! Какво ще напрви, дори и веднага да погледне под миндера и да установи, че куфарчето с парите го няма?! Нищо! Едно голямо нищо! Да не би да се оплаче в полицията? Та нали той, майор Петров, е полицията! Ако не пукне на място от инфаркт, ще се побърка от ужас...”
Бившият пехотинец и настоящ началник на Двадесет и осмо РПУ най-после се успокои след преживяното напрежение и осъзна, че най-опасното е зад гърба му. Внезапно осмисли парадоксалността на цялата ситуация, в която началник на полицейско управление и пазител на законността нахлува с взлом в чужда собственост и отмъква куфар с пари. Стана смешно и даже несъзнателно разтегли устни в усмивка. „Хилиш се, а, хилиш се, идиот с идиот такъв, ама сега се хилиш! - Докато беше в мазето, хич не ти беше до смях!” - скара се сам на себе си той, - Я се вземи в ръце! Тепърва работата се запича! И то за тебе! И ти се набута между шамарите! Стягай се и вземай бързо решение, за да не се окажеш поредният временен незаконен собственик на два милиона лева в куфарче, което кротува в раницата на гърба ти. Засега!” Врелият и кипял майор си даваше ясна сметка, че това на гърба му е динамит, бомба със закъснител, не по-малко страшна и ужасяваща от взрива на гърба на мъченика-муджахидин, решен да се взриви в метрото с вик „Аллах Акбар!” и да прати в небитието колкото се може повече неверници.
Но Вожда не беше нито ислямист, нито индианец въпреки външната прилика със Седящия бик, прочутият вожд на сиуксите, избил при Литъл Биг Хорн целия отряд на самоуверения и наперен генерал Къстър, нито японско камикадзе, а як и здравомислещ българин с трезв разум и здрави корени, един от тези изчезващи „последни мохикани” на българщината, за които и днес с пълна сила важат гордите и изпълнени със самочувствие и национално достойнство стихове на Дядо Вазов: „Аз здрав съм син на здраво поколение!” Такива като него, изчезваща вече порода, бяха останали като самотни островчета на националния дух сред безпощадно заливащите ги вълни на псевдоевропеизацията, чуждопоклонничеството и нихилизма на модерното време. В това разкъсано ежедневие на неудоволетвореност, несигурност и омраза, дамгосало обърканите души на българите, те бяха обречени, но въпреки това се съпротивляваха доколкото можеха. Защото такъв им беше джинсът - водещ в дълбокият мрак на националната история към потомците на Аспаруха, Крум Страшни, Симеона. Но явно бе дошло времето и последните да се затрият. Какво пък - голяма работа, че още една държава ще иде в небитието! Не са ли само спомен шумерската , египетската, асиро-вавилонската и още много други държави, владеели някога света и считали себе си за вечни? Ами великата Римска империя? Или тази на Александър Македонски? Може би е дошъл вече и редът на една малка България? А може би на целия свят? На човечеството?
Това вече знаеше само Междугалактическият дух Джонатан в различните си божествени превъплъщения - в настоящия момент в образа на кроткия пенсиониран астроном дядо Боги, пируващ под манастирския орех с шумната банда на ”висаджиите” от село Долно Бунище, където провеждаше собствено частно разследване, последиците от което щяха да са решаващи за по-нататъшната съдба на човечеството.
Решението предстоеше, но въпреки че по права линия от автобусната спирка с нагорещен ламаринен покрив до манастира, където запоят бе
стигнал до своята кулминация, имаше едва около три километра, Вожда изобщо и не подозираше за каквото и да било божествено присъствие в такава близост до себе си и бе впрегнал целият си умствен потенциал и натрупан житейски и професионален опит, за да се отърве от товара на гърба си в и в прекия, и в преносния смисъл, за най-кратко по възможност време, и то така, че никой никога да не узнае, че някога това бреме, така жаждано и мечтано от други, е тежало на яките му плещи. „Е, Боев ще научи, няма начин, нали заради него е цялата патардия! Не точно заради него, а заради Пръча - а бе, за всички тия мизерници по веригата, навързани един за друг като свински черва! Пустите му пари! Колко народ са затрили! - мисълта му се върна към Драгомир и Иван. „Ето, и тия двама нещастници, които и за миг не съм зървал, си съсипаха живота за пари. От алчност, от беднотия, от простотия- дявол знае от какво още!” За миг Вожда опита да си представи как би се чувствал на тяхно място, най-вече на мястото на Иван, за който вече бе сто на сто убеден, че има пръст в изчезването, и, не дай си Боже, в убийството на приятеля и съседа си. „Да не дава Господ никому такъв късмет! На мене поне - със сигурност!” Реши, докато чака автобуса, да проследи отново фактите до този момент в светлината на последните събития, в които бе пряк участник, и след като ги оцени от гледна точка на своя интерес и опазване на собствената кожа, да реши как да постъпи. „Два милиона! Хъм-м-м-м! То с два милиона човек може да реши доста проблеми... Ако игнорираме риска, че някой може да ме е видял и да ме разпознае, какво ми пречи да зарежа и Боев, и Пръча, и цялата им „добродетелна дружина за ограбване на умрелите”, да си спретна един пчелин на ливадата край село и да си гледам кефа?! Сигурно за стотина кошери и всичкото там, каквото трябва за един пчелин, два милиона ще стигнат!” През всичкото това време, докато си приказваше наум, Вожда знаеше, че това са врели-некипели и сетни, отшумяващи от съзнанието му емоции и реакции на уморения му мозък, предизвикани от несвойствения и странен варварски набег в чужда територия, но му беше любопитно да провокира сам себе си, един вид да изпита, да провери досегашните си убеждения и принципи чрез дяволското свойство на парите да променят човека. И въпреки че въображението му рисуваше различни примамливи картини на охолен и безгрижен, изпълнен с удоволствия живот, в нито един миг не си представяше, че те могат да се превърнат в реалност.
„Така-а-а-а! - проточи с нисък уморен глас майора, - какво следва по-нататък? Че трябва да информирам час по скоро Боев, е ясно. И да му прехвърля долнобунищенското съкровище барабар с всичките по-нататъшни проблеми за притежателя му. Да се оправя там с вонливия Пръч! Само мен да не ме споменава! Че веднъж омешаш ли се с тия синковци, дето са мислят за каймака на обществото, отърване няма! Така ще те овонят, че децата ти до трето поколение няма да се отмиришат!”
Дочу бучене на двигател и обърна поглед по посоката, от която трябваше да се появи автобуса. „Слава богу!” - отдъхна си майор Петров и се изправи на тротоара с тежката раница на гърба. В този момент иззвъня джиесемът му. „Точно сега ли намери....! - начумери се той и бръкна в джоба на рибарския панталон, вече стъпил с десния крак върху мръсното стъпало на допотопния раздрънкан „Икарус”. „Боев!....- прочете на малкия екран името на Генерала. Изключи го и едва когато се намести на последната празна седалка и рейсът потегли, му се обади... Намислил бе как да постъпи в новата ситуация.
Освен него, рибаря, едно мърляво цигане на едно от средните места и потния дебел шофьор с вълнясал врат, във возилото, подходящо повече за превоз на картофи или добитък, нямаше други пътници. За животните не бе ясно дали ще оцелеят. Хората обаче вече десетилетия оцеляваха. Сигурно поради това прогнилите ламаринени ковчези, движещи се все още като по чудо, се използваха като транспортно средство именно за хора. По-точно българи, макар че по отношение на последното в Брюксел се бе разразил ожесточен спор между представителите на някои страни-членки на Европейския съюз - „Дали българите наистина са хора, или имат по-скоро повече общи черти с някои вече изчезнали представители на човечеството от праисторическо време?” Самото време щеше да покаже кои от спорещите щяха да надделеят. Един евродепутат даже направи обосновано предложение за решаването на всички световни проблеми чрез изселването на дивите и неподдаващи се на развитие народи, в това число и българския, в Антарктида, Аляска, пустините Сахара, Гоби и Атакама, а на техните опразнени територии да се настанят нормалните народи. Засега нямаше изгледи да се закупят нови автобуси, но пък за сметка на това в балканската държавица с участието на една настояща кандидатка за поста премиер, бяха закупени от Германия ж.п. вагони - двайсет и първа употреба.
Но на Вожда, щурмувал вероятния враг по учебните полигони на Варшавския договор и форсирал какви ли не водни прегради в условия, близки до бойните, не му правеше изобщо впечатление дали се вози в конски вагон, бронетранспортьор от времето на битката при Курската дъга или трактор „Беларус”, защото не бе придирчив и бе свикнал да не обръща внимание на битовите несгоди. Той извади мобилния, свърза се с Генерала и с нетърпящ възражение глас кратко му нареди: „Успях да уловя оня сом, дето ти му беше мераклия. Чакам те у нас да го опиташ след час.” И затвори, преди Боев да успее да каже нещо. После уморено се протегна, потърка слепоочието си, притвори клепачи и сякаш задряма, облегнат на мръсната седалка в задушния бучащ автобус, но едрата му ръка остана да лежи върху раницата.