автор: giro

- Тате, ти нали обичаш да ми пипаш бомбачетата, ето ти едно на тебе, а другото ще дам на мама!
- Кате, страхотни са ти палчетата на крачетата, искам да ги целувам, целувам... и накрая да ги изям!
- Ами аз как да остана без палчета, бе татеее? Другите пръстчета ще плачат без тях, пък Ваяна в детската ще ми се смее и ще ми вика: ти си лоша!
- Ееех, чедо, вярно, лошо е без палчета – те са най-големите пръстчета на крачетата и другите ги обичат и ги слушат. Ще ти ги оставя след като ги поцелувам. Но да знаеш - който е без палчета, непременно не е лош, мани я тая Ваяна!
Слушай сега, чедо, една приказка за Изгубеното палче и неговите приказни другарчета. Куцото пиленце, дето каца всяка сутрин на перваза, ми я разказа като подарък за теб, защото си най-красивата, а когато искаш - и най-послушната.

Имало едно време едно мъничко палче от детско краче. Понеже било много весело избомбенко, с нежна кожа и седефено нокътче, на галено го наричали „Бомбачето”.
Палчето живеело в боровата гора сред чудни същества – пчелички, мухички, теменужки, шишарки, божи кравички, борови иглички и какви ли не още такива ми ти едни приказници..., също като теб. Това палче било много радостно, а птичките всяка сутрин и вечер сякаш пеели за него и за детския му, слънчев живот. Небето простирало нежносинята си безкрайност над цялата гора, а палчето всяка сутрин се събуждало сред ефирния му балдахин, разсънено от възторжено жужащи цигулчици и сребърната ведрина на гората.
Така си живеело то.
Ала нещо смътно, нещо не съвсем светло, започнало един ден да бръжди в мъничката душичка на Бомбачето. След това бръжденето продължило да расте. Мъникът започнал да се притеснява. Така е - всеки от нас, малка моя феичке, винаги е притеснен, когато има бръждене в душата си, но не знае откъде иде то.
Отначало палчето мислело, че този смут ще премине. Та нали всичко минава в този свят – хубавото, но най-вече лошото! После разбрало с мъничкия си ум, че дрезгавината няма да отмине, докато не разбере защо е дошла.
Една шарена сутрин, след като се умило с росата от чудно-оранжевите омайничета, Бомбачето решило да сподели тревогата си на Смърчовата шишарка. Тя била доста по-голяма от другите шишарки, пък и много смолиста, та мъничето решило, че би могла да му помогне с мъдростта си.
- От известно време се чувствам странно, госпожо. Нещо ме гложди отвътре, притеснява ме, пък и ме плаши. Сякаш съм лишено от смисъл и дори не знам защо съществувам. А иначе всичко ми е наред и мисля, че в гората съм обичано от всички. Аз също обичам всички. Какво ми липсва, кажете ми, моля?!
- Хм, хм... Виж ти! – авторитетно, но мило възкликнала голямата, лепкава шишарка – Да, знам, че всички те обичат – пчеличките често ми говорят за това, а те са навсякъде и знаят всичко. Пак те ми казаха, че напоследък нещо си посърнало, та един вид очаквах да ми се обадиш. Ти впрочем с какво се занимаваш, как прекарваш дните си?
- Амиии..., ходя често до реката, мириша цветята, изтягам се из тревата, говоря си с мравките и божи кравичките, слушам чуруликането на славеите и дори се опитвам да го имитирам. Вечерно време гледам звездите и често пъти до късно не заспивам, чудейки се и техният смисъл какъв е... Такива ми ти работи, доста съм заето.
- Ееех, мъниче, ти вече почти си стигнало до отговора на твоя въпрос, но още не го знаеш. Ако ти го кажа преди само да го научиш, ще го чуеш, но няма да го разбереш и душичката ти все така ще бръжди. Слушай детенце: Смисълът на живота не е около теб, а в теб. Там ще го откриеш. Но разбери какво липсва на твоето сърчице. Хайде, върви си и в следващите дни и седмици разгледай с по-отворени очи света около себе си. Помисли как живееш ти и как другите. Но не спирай да гледаш звездите в небето, търкаляй се в тревата, пий вода от потока! Най-вече наблюдавай кога тупкането в гърдите ти пее и кога барабани...

Палчето разбрало, че разговорът е приключил и си тръгнало. Някак, обаче, не било съвсем доволно от изхода. Надявало се на по-конкретни съвети – нали точно затуй потърсило мъдрата шишарка. Затова именно ние, възрастните, четем разни там книги и книжлета, белким ни се натъпчат главите с всякакви конкретни съвети за щастие. Извинявай, мила, за отклонението!
Така, Бомбачето поело унило из гората.
Не след дълго на любимата поляна то изведнъж зърнало една матово-златна лисичка да води малките си джомбалдеци към реката. Те весело подтичвали край нея, сякаш й задавали постоянни въпроси, на чийто отговори непременно държали. Ти също правиш така, нали, мило мое детенце?!
Стигнало Бомбачето и до едно блато, съвсем близо до реката, на чийто бряг растели нежни тръстики и наперено стърчали магарешки тръни. Неговото жабешко гъргорене се чувало всяка сутрин и вечер на длъж и на шир. Мъникът видял в блатото една бяло-зелена патица – горда като всички патки, знаеш – да учи патетата си на плуване – учение, което те отлично възприемали и радостно врякали с още бебешките си гласчета. Бомбачето погледало, погледало и като че ли натрапчивото жужене в душичката му станало по-малко натрапчиво.
Като се отдалечило патешкото домочадие, палчето продължило на вид безцелната си разходка. Навлезнало в смърчовата гора и под крачетата му захрускали дългите, дълги борови иглички – оплетени хаотично, но на гъсто, в необясним за останалите, само техен си порядък. Макар, че то ги тъпчело вървейки, те весело се смеели на това и дори си намигали съучастнически.
Не след дълго, на едно малко по-светло място, понеже в гората инак е тъмно, както сега в нашата спалня, малкото палче съзряло чудна групичка теменужки. Те блестели сред нежна трева и златна папрат, а цялата им група – също като вашата от детската градина, радостно звънтяла в лилавата си униформа. Теменужките пеели в хор странна, но невероятно мелодична песен, леко се поклащали сред тревичките и току нечий фалцет в хора надделявал, за да добави още красота към изпълнението им.
Бомбачето се омаяло от тази музика, въпреки че не разбирало езика на песента. То стояло като вцепенено под едно папратово листо и дори търкулващите се от него във врата му капчици роса не можели да го сепнат. Почувствало покой, какъвто много, много отдавна не било преживявало и сърчицето му сякаш също запяло.
Когато теменужките изпели песента си, няколко от тях видели палчето и дружелюбно го поканили сред посестримите си. Всички те добре го познавали и, както останалите горски създания, много го обичали. Теб, мила моя Катеринке, също те обичат всички, нали!?
Бомбачето се мушнало приютено сред тях, а някои дори подложили телцата си под него, за да се чувства то по-добре. Гостенчето попитало каква е била тяхната непозната за него, но така красива песен. Тогава старшата теменужка, която била най-едра, а дрешката й – най-ярка, му отвърнала, че това е песен за Любовта.
- А какво е Любов, цветна приятелко?
- Любов ли? Ееех, мило детенце..., отговорът на този въпрос ние не можем да изговорим, можем само да го изпеем. А езикът на песента наистина е странен за повечето създания и за жалост често пъти остава неразбран. Ти хареса песента ни, нали, а аз разбрах, че твоето сърце също я запя. В нея пеехме за щастието да сме заедно; да растем на общия ни, чуден, тревен килим; да блестим под слънцето, огряващо всички ни, и под небето, утоляващо жаждата на всички ни. Но най – вече пеехме за това, че говорим на общ език и сме щастливи, задето изобщо сме на този свят... Добре дошло сред нас!

Мъникът си тръгнал още по-замислен, отколкото дошъл, но бръжденето в сърцето му – виж ти! - било изчезнало. Ожаднял, та отишъл до реката. Едва в този миг Бомбачето видяло, че всички камъни в нея си приличат – да, вярно, различни по големина и шарки, но всички валчести, както, скъпо мое Катенце, са валчести и твоите нежни бузки. Реката течала и подминавала камъните, но те си стояли на мястото и не й обръщали особено внимание. Ти, чедо ненагледно, знаеш, че и в детската градина се случват неща, на които можеш да не обръщаш внимание, но пак да се чувстваш добре.
Самата река пък, макар, че минавала през гората, пресичала поляните, разливала се сред бисерни вирове и подскачала по скалните прагове, живеела свой собствен живот и някак нямала време да се спре и да си губи времето сред онези, които предпочитали да стоят на едно място в този свят...

Целият ден бил много натоварен за палчето, защото никога досега не му се било налагало да мисли толкова много. Никога, също така, не му се било налагало и да открива какво чувства...
Късно вечерта звездите вече осветили неговата полянка, а то се сгушило под едно цвете, наречено „заешко ухо” – с много меки, мъхести листа. Сладко заспало без този път да се чуди какъв е смисълът на светлинките в небето.
В това вълшебно легълце Бомбачето започнало да сънува един много дълъг и красив сън...

*****************************

- Тате, татеее! Спиш. Стига си хъркал, кажи ми какво стана по-нататък! Заспа на най-интересното.
- Уфф, Кате, спи ми се вече, бе. Де да знам какво се е случило..., нали виждаш – измислям си, а вече така ми се спи, че не мога повече да измислям. Айде като искаш, измисли ти нещо за край на приказката, но ме остави да спя!

*******************************

- Добрутро, татко-братко! Гушни ме малко, пък аз ще ти кажа нещо!
- Кажи ми, ранобудно душевадниче?
- Приказката снощи ще я довършиш ли, искам да знам какво стана с палчето...?!
Виж косата ми, нали я харесваш! Ето ти ръчичките, ти нали казваш, че още имам гривнички по тях! Имам и бомби, а мама ще ми даде сутиен за детската. Гледай сега какво мога да правя с крачетата! Ако искаш, пак ми целуни бомбачетата, но в никакъв случай не ги изяждай – те са си мои и аз не искам да бъда без тях, обичам ги и ти ги обичаш, знам. Сега ЦЯЛАТА съм хубава съм, нали!