автор: apostola

Не се ли вече умори
да ни изгряваш във зори?
Да ни даряваш светлина
във таз космична тъмнина.
Измъкваш ни от мрака чер
и носиш най-добър хабер.
Та ти си верният ни крак
да стъпваме във утро пак.
Че ти разцъфваш всеки цвят
във твоя бял и слънчев свят.
Расте под тебе всеки стрък
със драснат на небето лък.
Под теб расте и всяка твар
във поднебесния олтар.
Целуваш всеки крехък лист
със топлия си дъх лъчист.
Изпращаш своите лъчи
във жадните за теб очи.
Посяваш земна красота
от таз свещена висота.
От теб се ражда неутрон,
до теб- Божестевния трон.
Огряваш тоз небесен свод
и целият човешки род.
На теб дължиме тоз живот
и с тебе правим всеки ход.
Не се ли вече умори
във тебе огън да гори?

Затуй го казвам плах и строг,
че ти си земният ни Бог!