автор: apostola

Ти често идваш във съня ми,
а сутрин чезнеш, като дим.
Мълчиш и ти не помниш даже,
че съм със име Никодим.

Седиш, мълчиш и все ме гледаш
с очите влажни на сърна.
А спомняш ли си, че ми беше
ти най-любимата жена?

И аз те гледам, и се стапям...
Сърцето мъжко ми кърви.
И май тъгуваш за земята,
където мъката върви...

И там ме чакай. Аз ще дойда...
При теб ще дойда някой ден.
Че там нали живота друг е
и със любов е заменен?

Мълчиш и нищо не ми казваш,
а сочиш светлата звезда.
Сега разбирам, че показваш
със пръст небесните гнезда.