автор: apostola

Душата ми е все във рани.
И все за нещо боледувам аз.
И няма сила да ме брани
от този непосилен в мене глас.

И всяка болка аз я страдам
във този неспокоен мой живот.
И сякаш в тъмното нападам,
като забравен вече Дон Кихот.

Надигам глас за всяка рана
от зло,обида,смъртен стон и вик.
От всяка стряскаща забрана,
от всеки образ- неприличен лик.

Надигам глас за всяка гадост,
за всяка глупост, лудост и война.
Срещу измамената радост...
Боли ме за прокудена жена.

Душата ми е все във рани
и може би съм днешен Дон Кихот.
Кога душата със доброто ще се храни
във този ненормален мой живот?...