автор: ehnaton

Този мъртъв, колосален, тъмен град в смразяващата зимна нощ, неприветлив, студен, изпълнен с периферни шумове, нито един от които зовящ, близък, приласкаващ...
Просто огромна инертна материя, заживяла свой живот. Живот, който няма нищо общо с моя живот, но аз все пак вървя към града, спускам се вироглаво към уличните галерии, оскъдните светлини ме притеглят и зоват. Всяка малка светлинка от това огромно черно тяло е сякаш искрица живот, която обещава уют. И аз се впускам, през студа, устремен, с цел. Ще намеря тук своята малка светлинка, която отблизо ще се превърне в неонов надпис на огромен клуб, пълен с откачалки като мен и ще танцуваме, заедно, напук на мрака, напук на всичко това, чиито роби сме, ще танцуваме от отчаяние. Ще намеря тук, в това космическо чудовище своята квартира пълна с алтернативни хора, пликчета с марихуана, пакети с амфетамин по масата, линии, карти, забързани разговори, коси погледи и хайде пак към клуба. Ще намеря своя малък бордей, в който някой измръзнал от града като мен, ще намери в мен и аз в него кратковременна утеха, ще се стоплим в прегръдка и ще олигавим телата си в блудство, ще се обикнем и ще се презрем в рамките на един нищо и никакъв час.
Накрая ще вървя по сивеещите в зората улици, сам, ще се прибирам към вкъщи, окалян, с мръсни крачоли, омерзен и омаломощен от всячески злоупотреби, ще мина през банята, за да се погледна в огледалото, ще ми стане тъжно, ще легна в хладната си утринна завивика и в тишината на първите прошумяващи автомобили ще почувствам единствената истинска топлина, която ми е останала. Топлината на покаянието.

https://www.youtube.com/watch?v=tYkwziTrv5o