автор: ivalex

Закачваш снощните ми дрехи в антрето
валяло е, но следващата буря чака на небето.
Аз мога само с мастило да изписвам тихото
това което каля мокрите ми дрехи със стихове,
и капки черен туш с ръкавите си да наливам
не претендирам, че съм твоя, но не си отивам.

Нечестна съм и премълчавам лесно истини
и плаках другаде и смях се, но не беше евтино.
Дъжда се дава, а пък слънцето е безвъзмездно.
За всяка крачка си платих тъй както беше редно.
Сега съм само тъжна и имам свое, лично право
да не живея, да не топля, да не бъда здрава.

Докато бурята връхлита недей смълчан я чака
тя иска покрива ти, иска да разбие брака ти.
Аз нямам никаква вина, че случва сега и в тебе,
при мен предсказаха го в прогнозата за времето
и бях готова да държа ръцете ти и бях решена,
да си мълча къде била съм призори и да остана.

Ти моите дрехи си обличал и спал си под мостовете
и мойто замълчано си потърсил и било е в джобовете.
Сега я закачи душата ми, да се изкапе в коридора
а аз отивам да рисувах, цветя целуващи простора,
преди да се съмнало, преди да можеш и да вземеш
последната ми строфа, поникнала в стих от малко семе.

Сред мокрото и с бурите като дете умеех танцувам
днес съм изкаляна, но без дъжда, не съществувам.
Цветята ми и те така живеят си според сезоните,
умеят да цъфтят, огънати и наводнени от мусоните.
В сълзи били са акварелите ми, били са без контури,
ела и виж, не са ли на хартията разцъфнали божури.

Ела и виж дали така не ми отива,
да съм обичана, да съм щастлива.