автор: gringo

Тринадесета глава (продължение)


Донев стана от неудобната табуретка, поразходи се напред-назад по застлания с линолеум под и изпука с пръсти. На Боев също му се щеше да се изправи и попротегне малко, най-вече да раздвижи сгънатите под масата дълги крака, но реши да приключи с разговора и тогава да стане.
Нищо съществено не бе научил, кафе не пи и секретарката не видя, понеже кметът бе забравил да и поръча да го донесе, но все пак доби известна представа за семейството на изчезналия жител на село Долно Бунище. „Едно е ясно - човекът е с нормално семейство, не е имал мотиви да се самоубива, това, че е бил безработен, не е достатъчна причина да посегне на живота си... Кметът не е глупак, добре го познава и също смята, че няма психика на самоубиец.”
- А с какво се занимаваше след като е останал без работа? - погледна към все още изправения Донев генералът, - Доколкото ви е известно, разбира се.
- Какво да ви кажа - стоеше си в къщи повечето време и се занимаваше с градината си. На село почти всички си гледат в градините чушки, домати, боб и други такива. Вечер, както споменах, започна да се заседява по кръчмите... какво друго...
- А с кой общуваше извън семейството - познати, приятели?
- Има един Иван, комшия му е, и той безработен, май заедно работеха, та с него ходят за риба. И двамата са запалени по рибарлъка и откакто са без работа, по цял ден киснат я по реката, я по гьоловете. Ама какво хващат - не знам...
„Тоя Иван трябва да се поразпита - така, тактично, неофициално... Ако нещо е тежало на душата на приятеля му, може нещо да е споделил с него. Често с приятели и познати човек споделя неща, с които не му се ще да товари най- близките си. Особено на по чашка. И да се пооплаче може на чуждия човек от неразбирането у дома, макар че въпреки привидното съчувствие и приятелско-утешителните възклицания от рода на: „Ама верно лие това!?”, „ Ама как може така!” и „Не може да бъде!”, на чуждия човек, изобщо не му пука за вашите дертове. Най-много да изпита скрито задоволство и злорадство дори...” Генералът бе срещал много хора, много бе притискал до стената и много бе изнудвал, за да ги пречупи и накара да работят за него и поради това не си правеше илюзии относно „благородството на човешката душа”. Той беше завършен циник, вълк-единак и обстоятелството, че не се бе женил, още повече го отдалечаваше от обикновените хора и ежедневните им отегчителни и безсмислени - от негова гледна точка, грижи. Шпионската практика бе силно повлияла на възприятията и оценките му за хората и понеже в повечето случаи той бе „режисьорът”, той бе „операторът”, „човекът зад кадър”, за него животът приличаше на партия шах, в която местеше човеците като бездушни фигури. Добросърдечие, жертва за другия, сълза в окото, предизвикана от красотата на залеза или от романтична сцена в някой филм - как ли пък не!
Генералът се надигна от вишневия фотьойл:
- Добре си поговорихме с вас, господин Донев, макар и не по приятен повод. Впрочем, благодаря ви, помогнахте ми много да си създам представа за изчезналия Драго, както го наричате вие.
- То не можах да ви кажа кой знае колко, ама дано тоя келеш е жив и здрав и се върне скоро при семейството си, че жена му се е побъркала, а синът му също съвсем е оклюмал, нищо че привидно се държи... - изпъшка кметът, придружавайки Боев до вратата. Когато генералът бе вече поставил ръка на дръжката, Донев отново се обади:
- Може ли едно последно въпросче? - и без да чака отговорът на Боев, веднага продължи. - А защо е тоя интерес към изчезването на един обикновен човечец? Вас изпращат, не сте обикновено следователче с жълто около устата, а явно човек с опит в занаята - в какво се е забъркала, или по скоро забъркали, тая безвредна душица? Мисля, че няма да ми отговорите, но все пак не пречи да се пробвам...
- Заповед на началството. Командироваха ме със задача да науча всичко за Драгомир Даскалов. Без предварителна информация и разяснения. Не съм длъжен да ви отговарям, но вие се постарахте да ми помогнете и затова ви казвам тези неща, макар че не могат да задоволят любопитството ви.
„Пусна ме тоя по пързалката, ама здраве да е - и той си е прав за него! Но тука има нещо гнило, иначе няма да пращат такъв обигран тип за такава дребна риба като Драго... Ех, Драго, Драго, дано само си жив и да се прибереш, че нещо хич не ми харесва тая работа!... Досега не се притеснявах толкова и не си мислех най- лошото, но след като това излъскано ченге довтаса в забутаното ни село, май работата е дебела.”- бърчеше чело Донев и дълго още след като госта му си беше отишъл, мереше със ситни крачки по диагонал кабинета си.
Боев с облекчение излезе от кметския кабинет.Не бе научил кой знае какво, а времето беше съвсем малко. Знаеше, че Пръча няма да се стиска, ако той успее да открие куфарчето с милиона. Дългогодишният му опит в шпионската сфера му подсказваше, че в изчезването на парите не са замесени закоравели бандити от бранша. Още щом научи от Петръчки, си уреди среща със свой осведомител от ъндърграунда, дълбоко законспириран в най-дълбоките му подземия и от краткия разговор разбра, че най- големите спецове в занаята не знаят нищо по въпроса. „Единственият начин да се организира грабеж е първо да се узнае, че Пръча е изтеглил един милион. Но, първо, той ги е изтеглил от три различни банки именно с цел да не прави впечатление, и второ, вътрешен човек от банката трябва да е в играта и да даде информацията на шефа, на мозъка, който да инсценира инцидента, чрез който би се осигурила възможност да се вземат парите. Какво излиза? Че трябва в трите банки да има такъв човек. Абсурд. Доказано е от работещите по случая криминалисти, че взрив не е слаган и че се касае за пътен инцидент. Ако двете момчета не бяха загинали, можеше да се допусне, че са се полакомили за парите и са имали глупостта да ги откраднат, но те бяха мъртви - нямаше логика да са те. Освен това са били доволни от добрите заплати и не биха се излагали на безсмислен риск. Също така при взрива можеше да бъде унищожено куфарчето, а нали то би било единствената причина, за да се реши някой да организира грабеж! „Не, тука има нещо друго! Според мен няма връзка между катастрофата и изчезването на парите. Най- вероятно случайно озовал се на мястото човек го е взел. И си е опропастил живота! Защото няма начин да не се издаде, рано или късно... И съм убеден, че изчезването на Драгомир Даскалов по някакъв начин е свързано с катастрофата и куфарчето. Нещата следват едно след друго нелогично и определено парите са в ръцете на някой пишман късметлия. Лошото е, че ако не го открия бързо, Пръча ще загази, а ако загази, няма да има кой да ми плати... А съм обещал на Маруся да я водя до Хаваите. И парите на Пръча ще ми дойдат дюшеш. Ако Пръча вони, то парите му не вонят. А ако трябва да сме съвсем точни, тия пари не са и негови, но това не е мой проблем.” Докато разсъждаваше, Боев стигна до „Паджерото”, напъха се зад кормилото и като намести мотовилите си, забарабани по него с пръсти. „Дотук добре, рекъл си падащият от десетия етаж, когато стигнал до петия!” – промърмори си той.- Откъде да я почвам? Тоест, аз я почнах, но с какво да продължа? В задънена улица съм, а времето е никакво. Оказа се, че трябва да върша работа от днес за вчера. Хм-м-м, изскочи едно именце все пак, едно нещичко, за което да се закачим...Иван, съседът на изчезналия... Що ли не мръдна до тях. Един откровен разговор ако не помогне, няма и да навреди... Със семейството няма да се занимавам сега... По-късно, ако се наложи...”
В това време мерна с периферното си зрение заоблената кметска фигура, забързана към площада и се досети, че не го е питал къде живее Иван. Измъкна се бързо от колата и подвикна след кмета:
- Ей, кмете!
Онзи се обърна, видя го и спря. Генералът се приближи:
- Извинявай, но ми хрумна да поговоря с тоя Иван, съседа на изчезналия. Добре, че те видях, защото щеше да ми е неудобно да се качвам отново до кабинета.
Кметът са усмихна лукаво:
- То и моите съселяни повечето по пътя ме спират и все с това започват - „Чекай, кмете, да те питам нещо, таман съм те видел!” Ама ако не ме срещнат случайно на улицата, само ако са много на зор, ще си надвият на мързел ли е, на инат ли е - и аз не знам, за да дойдат в кабинета...
- Та и аз като тях, а? - засмя се Боев, - Полицай, викаш, а бавно съобразява!
- А-а-а, не съм и помислил такова нещо за вас! Но и вие сте хора, я! Аз с моя прост ум така разсъждавам - може и по-бавно да мислиш, но важното е посоката да е правилна... Ама аз пак се отплеснах, а вие искахте нещо да ме питате...
- Правилно отбеляза, и ние сме хора, но понякога времето така те гони, че нямаш никакъв избор - хем на секундата трябва да преценяваш, хем вярното решение да вземеш. Иначе..., иначе... Но исках да те питам къде живее тоя Иван и къде обикновено ходи през деня - да знам къде да го потърся... Може да знае нещо, нали са приятели с Драгомир...
Донев се почеса по главата:
- Приятели чак, не, добри познати – по може да се каже. Тя, безработицата, и рибарлъка покрай нея, ги събра повече, дето се вика, другари от немай къде. Щото са различни по характер - Драго е мека Мария, стана дума вече, а Иван наглед е добродушен, ама само ако е неговата, ядоса ли се, да не си му насреща. А бе, чепат характер и това си е. Пък може и затова да ходят заедно на риба - единият командва, другият изпълнява.Нали народът е рекъл - два остри камъка брашно не мелят...
Боев с интерес слушаше спонтанното описание на взаимоотношенията между двамата селяни и не бързаше да прекъсва словоохотливия кмет. Всеки щрих, всеки допълнителен нюанс, който обрисуваше двамата приятели, попаднали в кръга на следователския му интерес, можеше да се окаже полезен, да му помогне по-бързо да разреши „нетипичния случай”, при който два милиона лева се бяха изпарили като по магически начин. И нямаше нищо, поне нещо мъничко, което да му помогне да изгради работна хипотеза, по която да почне да работи. Само догадки и нищо друго...
Кметът усети, че пак се е увлякъл и млъкна, поглеждайки въпросително изтупания висок мъж, който го слушаше мълчаливо. Край тях минаваха от време на време селяни и ги изглеждаха с любопитство. „Кмето па ги гласи некакви...”- се въртеше най-често в главите им. Животът ги бе научил, че никога в селото им не идваха за добро костюмарите. След всяко подобно посещение я някой гьол се превръщаше в рибарник и се отдаваше на концесия за тридесет години, я някоя сграда сменяше предназначението и собственика си или някакво мръсно производство цъфваше в близост до къщите на хората. Затова и сега, когато виждаха кметът да говори с добре облечен и явно неслучаен човек, не очакваха нищо добро и го гледаха с подозрение.
След като кметът млъкна, генералът изчака да отмине една жена и отново се обърна към главата на селото:
- Думата ми беше къде мога да открия по това време Иван.....
- Да бе, да! - удари се по челото кметът и цялото му изражение говореше колко съжалява, че със странични приказки отнема от ценното време на столичния висшестоящ полицай. - За Иван... Ами... по това време може да е на три места - или в кафето, ей го там, но площада, - и той посочи към Ганкиното кафене, - или на риба по реката и гьоловете от кариерата, или да спи у тях си, ако се е натряскал здраво вечерта... Ама вижте най- напред в кафето, там питайте, щото сутринта едни дигаха гюрултия и между тях ми се видя и Иван. Щом е станал веднъж, не го търси у тях. Та пак ти казвам, питай Ганка, дето държи кафето, една оперена, късоподстригана едра жена...”
- Благодаря, кмете, помогнахте ми много още веднъж. И дано нещата излязат на добър край и съученикът ти се намери жив и здрав!
- Дай Боже! - отвърна кмета и се търкулна по тротоара в противоположна на площадчето посока.
Боев се запъти към кафето, преструвайки се, че не забелязва втренчените изучаващи погледи на две спрели се пред магазина за хранителни стоки жени на средна възраст. Мина покрай самотен пияница с мътен поглед, седящ под навеса, бутна вратата и влезе в мрачно полупразно помещение. Четири маси, голяма желязна камина в единия край, лъскав плакат на полугола фолкпевица, продълговатият плот на бара и вдигналата поглед към влезлия мъж собственичка зад него създаваха потискащата атмосфера, в която се гмурна Боев. Вътре нямаше нито един човек. Той застана пред подпрялата се на лактите си върху бара около четиридесет годишна жена с кисело изражение на лицето, която в отговор на неговото „Добър ден!” само промърмори вяло:
- Какво ще обичате?
- Едно кафе и малка минерална вода, моля!
Кръчмарката, както я нарече в себе си полицаят, се изправи, посуети се известно време около кафе машината с гръб към възпитания клиент и като се обърна, тропна пред него кафето в порцеланова чаша, на вид чиста.
- Вода си вземете от хладилника... - произнесе по-меко, оценила външния вид на странния си клиент. Загриза я любопитство, което не можеше да скрие и което я подтикваше час по час да хвърля бързи погледи към седналия на една от масите пред чашата с кафе мъж.
„Така-а-а, - бърчеше чело Боев, - едно кафенце в селското кафене и... пак душене... дано най- после попадна на някаква следичка, нишчица една, тъничка макар,от която ще започне разплитането но кълбото...” Съсредоточи се и мисълта му се насочи към следващите стъпки, които трябваше да предприеме. „Попитам ли за Иван кръчмарката, след пет минути цялото село ще разбере, че го е търсил някакъв непознат индивид и когато научат за изчезването на съседа и приятеля му, ще плъзнат всякакви слухове...” Погледна през прозореца и видя отново кмета, спрял се пред железарията от другата страна на площада. Беше с гръб към кафенето и разговаряше с някакъв човек, облечен в тъмен работен гащеризон.
„Защо ли не помоля кмета да разузнае за Иван? - помисли си генералът. - Така и така, ще му река, ако ти попиташ, няма да направи впечатление, но ако непознат се поинтересува, веднага ще почнат коментарите. А и аз не съм упълномощен официално да разследвам случая. То, собствено, няма и случай още...”
Допи кафето, стана каза „Довиждане” на дремещата собственичка и излезе.
Тъкмо представителят на местната власт бе свършил разговора и вероятно се канеше да се връща в кметството, и Боев за пореден път изникна пред него, по-точно е да се каже над него и го заговори. Генералът обясняваше, селският първенец кимаше и след минута се озова в заведението на Ганка, която само дето не бе захъркала върху бара. Бави се, каквото се бави, приказва, каквото приказва с нея и след малко кака Лидка, вестникарката, която не пропущаше нито едно важно събитие, случило се на селския мегдан, отбеляза за протокола, че кметът с бърза крачка се насочи към високия тежкар, явно от столицата, който го очакваше пред контрастиращия с елегантния му костюм мърляв джип, паркиран пред кметството. Кака Лидка така проточи и изви шия през малкия отвор на вестникарската будка над тротоара, през който подаваше вестниците, че за малко Донче Лудата, залетяла се като ядосан носорог към неизвестно за самата нея място, щеше да я отнесе. Все пак катастрофата се размина и кака Лидка прибра обратно главата си, удоволетворена, че успя да види как след няколко разменени фрази, за съжаление нечути от нея, високият изискан мъж се качи на джипа и и потегли по посока, обратна на тази, водеща към столицата.

Следва