автор: Rodenavlotos

Eдна рижа лисичка през шубрака премина
и остави подире си рижа следа.
Даря Хараланова

За кой ли път останахме със пръст в уста-
да гледаме как ни руши вълната пясъчните замъци.
Как, стъпвайки върху окапали листа,
си тръгнахме, души-слънца нарамили.

Дори не се опитахме да съберем
и да напълним джобовете си със дребни мидички.
Едва когато окончателно се спрем,
ще ги обърнем, дупките по тях да видим.

Така вървим, преливайки нощта във ден.
Навярно има някъде дърво по пътя, и чешма дори,
но няма и край тях да спрем, освен
когато до под ДНК-то си се уморим.

Тогава рижата лисичка - есента,
наместо с камък, с кестенчета заредила прашката
и вдигнала валма от водорасли в бесен танц,
ще замете следите с пухкава опашка.